Едуард Папазян, журналист. Фейсбук
Миналата седмица си отиде Иван Иванов. БНТ1 логично пусна няколко негови филма. Един пост във фейсбук ме провокира наистина да се замисля за това, което копейките, мурзилките, чебурашките и вся остальная непьющая сволочь папагалстват под диктовката на „Говорит Москва“ – колко хубаво било да се живее при развития социализъм.
„Всичко е любов“ (1979).
Ще цитирам въпросния пост от БГспомен с посочен автор Ясен Бочаров:
„Героят на Иван се казва Радо. Живее в ТВУ, откъдето бяга…
Вторият съпруг на майката на Радо я налага, Радо отива да я спасява, а се оказва, че мъжът й я бие защото не пускала Радо в къщата…
Колега на Радо в бягството е преследван от група ловци. Те го застигат. Той се хвърля на земята и заема ембрионална поза. „Защо си на земята бе, момче?“ – питат го ловците.
„Защото ще ме биете“
Радо и Джипси нямат пари. Набелязват две дечица от атракцията с количките, закарват ги под измислен предлог в някакъв вход и със заплахи за побой им отнемат малкото пари, които децата имат.
Радо седи на някаква пейка заедно с двайсетина връстници. Идва Албена (Янина Кашева). Радо първо заплашва Джипси, че ще го бие, после удря як шамар на Албена (тя му отвръща малко по-късно), а след това разкарва всички близко стоящи, заплашвайки ги с побой.
Всички проблеми се решават с насилие. Внезапно, спонтанно безкомпромисно насилие. При това Радо по сценарий не е насилник, а положителен герой.
Така беше тогава. В мирната, идилична Народна република всъщност властваше юмручното право.
Биеха децата си,
децата се биеха помежду си, милицията биеше всички наред, мъжете биеха жените си. Който можеше да се защитава с бой, се считаше за голяма работа. В това отношение Радо е продукт на Народната Република. Жертва е на семейните си обстоятелства, но е принуден да оцелява в джунглите на соца. Чудя се как изобщо са го пуснали този филм. Може би тогава това „дребно“ насилие не е правило впечатление на никого защото беше нормата.
Пак там, в началото на филма, има една сцена с „терен“ – алкохол, цигари, някаква музика и тежка, нерадостна обстановка. Уж се забавляват, уж се свалят, а във въздуха витае заплаха от насилие. Момчетата на купона не се кефят на Радо и Джипси, които са изгорили дневниците на целия випуск в гимназията и би трябвало да са им благодарни. Побоят се разминава като се обявява край на „терена“ – всички си тръгват, но след малко виждаме как основната група се връща. Инсценирали са край, за да изгонят Радо и приятеля му – Джипси, който изведнъж се нахвърля върху случаен минувач и го бие. “ Защо го биеш, бе?“ – пита Радо. “ Ей така. Не го познавам.“ отговаря Джипси.
Не знам дали
темата за насилието
е била изобщо осъзнавана тогава. Може би. Някой, познаващ Борислав Шаралиев, може и да знае. Подозирам обаче, че не е търсена съзнателно. По-скоро филмът е замислен максимално реалистичен. Битовото насилие беше ежедневие. Идеята, че е било мирно и тихо, а физическата саморазправа е рожба на демокрацията е смехотворна.“
Само ще добавя, че това е един от най-гледаните филми по онова време и превърна Иван Иванов в идол.
Продължаваме с „Романтична история“ (1984). Две години казарма. Докато си там гаджето ти започва да се среща със заможни мъже (нали тогава всички бяха равни?!), които могат да ѝ осигурят дрешки, дрънкулки и изобщо заможен живот. Той пък отива на морето и заработва един куфар пари. Е как стават тия работи, нали уж всичко беше честно?
Нататък. „Комбина“ (1982).
Проституция, наркотрафик, рекет, убийства
Ама как така, моля ви, другари? Нищо такова не се е случвало, щом не сме го прочели в „Работническо дело“. Важното беше да има „Учение и труд, жизнерадост и дръзновение“ плюс предсрочно изпълнение на петилетния план по млеконадоя.
И един филм, който не показаха. „Мярка за неотклонение“ (1983). Трима изроди изнасилват в Борисовата градина приятелката на главния герой, изигран от Иван Иванов. Тя полудява и е настанена насилствено в психиатрия. Той обикаля из София да ги търси, намира ги и убива двама от тях. Какво не ви е ясно? Да ви се изясни, че онези 45 години, по които жалите, съвсе не са това, за което си мислехте…
