Теодора Духовникова, актриса. Фейсбук
На плажа, на който сме всяко лято от години, всички карат кайт. Всички. И големите и децата. Като децата са в пъти по-добри от родителите си. И като имам предвид “по-добри” това значи, че ако има някой да се спасява от водата, децата влизат да го спасяват. Толкова са добри. Помня първите ни лета там, децата ни бяха малки и Стефан ги хвърли във водата да се учат. Тичаше по брега, крещеше нещо, което не се чуваше от вятъра, плуваше към тях да им помага и пак се връщаше на брега да ги гледа.
Дъските им се мятаха във водата,
обръщаха се от вълните, хвърчилата им ги вдигаха във въздуха като някакви малки, парцалени кукли и аз това не можех да го гледам. Те плачеха от морето и аз плачех от пясъка заедно с тях. И 
Стефан каза, че ако ще развалям дисциплината, да се прибирам в кемпера и да не гледам, защото той тия деца кайт ще ги научи да карат, каквото ще да става.
И сега се радвам, че “не развалих дисциплината “…:- )
И ето, гледам ги сега,
красиви като самия живот и смели
като най-вълнуващите му представители, как влизат заедно във водата, заедно- баща и дъщери и… изчезват.. няма ги с часове… стават някакви малки точки на хоризонта, толкова са далеч, че само цветовете на хвърчилата им проблясват над синьото на небето, вятърът е толкова силен, че почти не се задържам на брега, вълните са големи, като от някакво микроскопично лятно пришествие, а те са вътре … заедно.
И аз ги гледам и толкова много ги харесвам… точно такива.
Има нещо особено във връзката на бащите с дъщерите. Някакво тяхно си заклинание . Някаква сила и нежност, която невидимо си разменят по въздуха.
Благодаря, живот .
Неописуем си.
🩵
