Роалд Дал не беше ангел, но цензурирането му е абсурдно, написа в Туитър Салман Рушди по повод новината, че книгите на един от най-големите британски автори ще бъдат прегледани и грижливо редактирани, където има нужда.
Появиха се гласове, че старите издания на Дал ще се превърнат в библиографски реликви, носители на автентичния му дух. Освен на детска проза той е автор и на произведения за възрастни. Един от емблематичните му сборници – „Разкази с неочакван край“ – е изпълнен с истории за размяна на съпруги, смърт в асансьор, препариране на хора. Роалд Дал е доста безцеремонен автор. Прилагателни като „грозен“, „дебел“ или „тъп“, пръснати тук-там в книгите му за деца, са най-безобидната му отлика.
Въпросът за допустимата тематика и речник предхожда въпроса за толерантността. Писателката Джейн Остин (1775-1817) открито се подиграва на идеята за „доразвиване“ на мозъка на жените със сериозно четиво като проповеди. Преди появата на толерантността големият проблем на книгите се нарича приличие. Пострадалите автори и произведения в историята на литературата са безброй. През XIX в. „Мадам Бовари“ на Гюстав Флобер и „Цветя на злото“ на Шарл Бодлер стават причина за съдебни процеси, а романът „Лолита“ на Владимир Набоков е забранен през 50-те години на XX в. във Великобритания и е обявен за безнравствен в САЩ.
Главният цензор на литературата остава политическата власт. Силата на цензурата може да е толкова голяма, че дори десетилетия след „освобождаването“ на дадено произведение, то би могло да остане извън т.нар. литературен канон. Такава е съдбата на „Кръв“ от Константин Константинов. „Архипелаг ГУЛАГ“ на Александър Солженицин отново ще бъде официално забранен в Русия. Мястото на цензурирания автор остава неустойчиво.
Съществува и еволюционна цензура. Тя е агресивна към митологията и приказките – до степен, в която съвременният читател нито има представа, нито се вълнува от отпадането на сюжетни елементи, включващи кръвосмешение, канибализъм, твърде много насилие, еротика. Още Шарл Перо и Братя Грим цензурират част от народните умотворения. Като следствие от това се появява страшният образ на злата мащеха. И преди векове, и днес, родителите явно не желаят да четат история, в която майката изпраща дете в тъмната гора. Всяко съвременно оригинално издание на вълшебни приказки има потенциал да предизвика обществена полемика. Философските приказки на Оскар Уайлд се издават в редактиран, инфантилизиран вариант.
Светът на голямото кино отдавна е решил проблема със съвременните норми – киноадаптациите се поднасят във вид, преценен като подходящ за съвременна детска публика. Все пак през XIX в., по време на първите публикации на „Малката русалка“ или „Арабски нощи“, децата са работна сила и дори присъстват на публични екзекуции.
Редактирането и адаптирането са част от историята на книгоиздаването. „Откъснати от изкуството на възрастните, вълшебните приказки в крайна сметка ще бъдат съсипани“, пише през 1939 г. Дж Р. Р. Толкин в студията си „За вълшебните приказки“ в опит да защити естетиката и творческия процес от натиска, упражняван от разпространението… и от самите читатели.
Цензурата е опасно оръжие, обяви Американският ПЕН клуб по повод редактирането на Роалд Дал. Подобен шум вече се вдигна при цензурирането на американските издания на „Приключенията на Хъкълбери Фин“. За разлика от противоречивия автор на „Матилда“ и „Г.Д.В.“, който през 1983 г. дори се опитва да оправдае политиката на Хитлер, Марк Твен е безспорен хуманист и противник на расизма. Как тогава се стига до намеса в текста? Според литературоведа Алън Грибън днес децата просто не четат Марк Твен. А и дума, която намират за обидна и унизителна, се среща по няколко пъти на страница.
