Д-р Николай Клинкачев, Фейсбук
Преди години отидохме на море, на бунгала в Созопол. Яка компания, мацки, пиене, никакъв контрол. Една вечер след як запой с домашна ракия, незнайно защо ми се дояде мед. От другата страна на пътя
имаше пчелин
Оформихме здрава група и потеглихме. От петимата в групата, никой хал хабер си нямаше къде точно се крие медът и ха-ха да се върнем, но другите щяха да ни скъсат от бъзик.
– Вижте, пичове, – предложи Ванката- да вдигнем кошерчето и право в бунгалото! Там на светло ще решим какво да правим.
А нощта тъмна, като в кучешки г*з. Но кошерите боядисани в жълто, бързо се ориентирахме.
– Ей този! – спря се Ванката.
– Що? – питам аз.
– Щото е най-голям!
Като крадем, поне да е най-големият.
Правилно. Грабнахме го. И в този момент ни се нахвърли един дребен, но трътлест пом*яр. Лае, та се къса и току налита към краката ни. Разстоянието до бунгалото го взехме само на заден. Четирима носехме кошера, а петият се занимаваше с песа. Щом кучето го ухапеше три пъти, се прехвърляше при носачите и друг го сменяше. Пропадахме в някакви канали, спъвахме се в коренища и най-накрая, изподрани и нахапани, стигнахме бунгалото. Всички нададоха тържествуващ рев и млъкнаха. Ванката се плесна по челото и рече:
– Копелета, донесли сме къщичката на кучето.😂😆🥲🤣
