Румен Димитров, специално за Infomax.bg
Империята Виджаяна или Салман Рушди, маскиран като богиня и гримиран като писар. Какво пък е това, ще кажете? Това е британският писател от индийски произход Салман Рушди в целия си идиотски блясък. Той издаде нов роман, „Градът на победата“ („Victory City“) , който вече вдигна много шум. Така се случва, когато смъртен пренаписва прозата на божество.
Нали помните, че на 12 август 2022 г. преди литературна среща в Chautauqua Institution в щата Ню Йорк срещу писателя е извършено покушение, от което едва оцеля.
Салман Рушди, трябва да се отбележи, е завършил Victory City месеци преди атаката на сцената.
Скромен или не, пищният, лудешки и игрив 15-ти роман на Рушди го връща на индийска земя, а той направо измисляи алтернативна Махабхарата. Да се потопим в наратива и да си махнем главите с интелектуалщина , поръсена с индийски люти подправки и фантазия на вкус .
Империята Виджаянагара обхваща по-голямата част от Южна Индия през 15-ти и 16-ти век.
Пътеписите на европейските пътешественици Фернао Нунеш, Доминго Паеш и Николо Конти , летописите и литературата на местни езици осигуряват богата информация за нейната история.
Погледнато от една страна, това е генезисът за глобализирания модерен свят, тъй като тази чудна страна се превърна в убежище за изкуство и нови идеи , а също и в икономическа сила, която търгува с Китай, Генуа и Венеция.
Погледнато от друга страна, това е джунгла от интриги, разтърсвана от съперничещи фракции, войни и дворцови преврати. Което ще рече, че е имало всичко: благородното и подлото, прекрасното и ужасното, прогресивното и регресивното, един
хиндуисткият рай на Сварга,
побратимен с коварния Кралски десант на Игра на тронове. Само най-брилянтният или най-глупавият учен би мечтал да се заеме с историята му в един том.
Според Victory City един такъв учен е полубожеството Пампа Кампана, сираче, после майка, акушерка и главен надзирател на империята.
Една индийска Ливия Августа, която документира епохата в наративна поема, след това я запечатва в саксия и я заравя в земята. Добре, че не я хвърля в океана с бутилка…
„Градът на победата“, както ни уверяват експертите, е съкратеният превод на епоса на санскрит Пампа Jayaparajaya (сложна дума, означаваща победа и поражение), преразказан на „по-прост език“ и изчистен от оригиналните 24 000 стиха.
И ако резултатът, макар и ангажиращ и приятен, рядко тревожи божествената същност, вероятно това се случва, когато смъртен пренаписва прозата на божеството.
Между другото, този странен разказвач никога не е назован. Но за удобство – и с риск да пуснем обилна светлина върху магията – нека приемем, че това е самият Салман Рушди, маскиран като богиня и гримиран сръчно като писар, като най-малката в комплект кукли, създаващи традиционна рамка-приказка.
„Аз съм]скромният автор“, ни казва той, старият разбойник
„Нито учен, нито поет, а просто предачка на прежда.“
Скромен или не, пищният, игрив 15-ти роман на Рушди го връща на индийска земя, измисляйки алтернативна Махабхарата и въртейки сложен основополагащ мит от оголените кости на историята. Той се наслаждава на предприятието си и чувството му за забавление е заразително.
Що се отнася до Пампа Кампана, тя е едновременно посредник и участник, благословена (тя се смята за прокълната) с удължен живот, който приблизително съответства на този на самата империя (1336-1565).
Пампа отглежда могъщ град, Биснага, от шепа фасул и бамя
Тя сама вдъхва живот на обитателите му, избира пастир за свой крал, португалски търговец за свой любовник. Но по истински митичен начин авторитетът на полубога е непостоянен.
Тя е различно силна и слаба, както изисква историята, често оставена на милостта на мъжете, които е поставила на трона. Понякога е боготворена, но по-често е преследвана. Поради пола си тя няма шанса да бъде монарх; ролята, която признава тя „исках най-много“.
Всяка футуристична научно-фантастична приказка неизбежно се занимава с тук и сега. Същото със сигурност важи и за историческата фантастика. В хода на романа спорадично очертава своето измислено минало като прозорец към настоящето.
Има протести, които припомнят „революцията на белите книги“ в Китай плюс една героиня, която настоява за равенство между половете и религиозна толерантност, кралство, където жените „не са нито завоалирани, нито скрити“. И все пак всеки път, когато изглежда, че мисията на Пампа набира скорост, тя се проваля.
Скоро осъзнаваме, че този град е по-малко грандиозен утопичен проект, отколкото плаж, който се влачи от прииждащи и изходящи приливи и отливи. За всяко действие, реакция. За всяка победа, поражение. Дъгата на историята на Пампа се огъва към развалини, отчаяние и пренареждане.
Ако това звучи фаталистично, то е всичко друго.
На страницата приказката на Рушди за безсмислието се чувства положително
весела лудост
Victory City омешва исторически личности с измислени жокери, рамкира безбройните си поддържащи играчи в литературен кадър, като никога не ни предоставя близък план, така че да ги познаваме по действията им и по най-основните им черти (умното; агресивното). И докато годините се трупат, дори тези цифри започват да отекват и да се повтарят. Thimma the Huge става баща на Thimma the Almost as Huge, докато Ulupi Junior става баща на Ulupi the Even More Junior. Португалският любовник продължава да приема свежи форми. „Писна ми от твоите повторни появявания“, въздъхва многострадалната
Пампа, която към този момент е на повече от 200 години
Богинята се уморява, но за щастие приказката остава жизнерадостна.
Героинята на Рушди е жива и откачена, но е погълната от историята, сякаш вярвайки, че като разпръсне една приказка, тя все още може да отблъсне злото или поне да остави нещо добро след себе си.
Пампа приема, че всички империи в крайна сметка се сриват в прах.
