Светослав Пинтев
Днес се отбелязват 80 години от рождението на писателя, белетрист и публицист Христо Калчев (1944-2006).
Спомних си някои разговори с човека, който разръчка вонята на мутренския преход и реших да ги споделя..
– Я ми кажи наистина ли съществува
Ескадрон на смъртта
–питам и запалвам цигара.
– И да има, нито ще ти кажа, нито ще коментирам. Бих искал да доживея до Новата 1997-ма година. Ако може…
Усещам, че този разговор се закучва и веднага взимам подходящите мерки. Малко хора ще те погледнат одобрително ако си поръчаш т.нар. детска водка(150 г) докато ги интервюираш, а после я повториш. Повечето ще се възмутят, ще си помислят, че няма да разбереш правилно безценните им мисли, че алкохолните изпарения ще ти поречат да видиш цялата и без това неизразима прелест на безсмъртната им душа. Да, ама този пич не е от тия. Аз си я поръчвам и поглеждайки събеседника си, виждам в очите ми, че напълно одобрява подхода ми към литературата. Този е от тези малкото….
– На водка ли си? Добре- усмихва се той под мустак и отпива юнашки от неговата. – Аз съм поръчков писател. Ще си поръчам и аз още една.
Като че ли съм му дал таен
масонски знак
Забелязвам, че отпуска се и започва да говори много по конкретно, с повече имена и факти, с кеф. Все едно сме се намерили във вражеска среда. Той ме е надминал с водките, включили сме вече на вълна, в която бихме се разбирали и без думи. Само, че и двамата работим с думи, ще трябва да ги наредим в подходящата конфигурация.
Да пиеш индустриално количество водка докато правиш интервю е наистина доста интересен подход към нашата работата. И към жанра интервю в частност. Очевидно е, че трябва да се усвои и изучи, защото дава прекрасни плодове. Поне в този случай. Разговорът ни просто подтиква към градивен, бих го нарекъл творчески алкохолизъм. Темата ни може съвсем спокойно да изпие литър водка и поне една кисела краставичка. Не съм си позволявал да правя подобно интервю с никой друг освен с Христо Калчев, но, ако трябва да бъда честен, това е начинът да проникнеш в света на един мъж, особено ако той се казва христо Калчев.
Говорим си за руската мафия в България, за ВИС, за СИК, за разстреляни босове, за
ролята на Андрей Луканов
в българския преход и някои произтекли от това особености на родната картинка. “Тая кочина”, както мило я нарича събеседникът ми.
Този път не съм потърсил Христо Калчев след поредното убийство, което според някои е предрекъл,каквито обикновено са поводите за срещите ни, а и не бързам да се връщам в редакцията, за да спазя така омразните ми графици. Ще сваля интервюто утре на спокойствие, без да бързам. Това за работещите в ежедневник е истински лукс.
Просто си седим в капанчето “Зад канала” край а Перловската река, в което има три маси на кръст, пием си и си говорим пред включения диктофон. Обикновено всеки от разговорите ни имат много герои, но често се оформя една централна фигура –Васил Илиев, Луканов, Илия Павлов, Маджо, та до последния – Георги Илиев. Покойният сега, но тогава все още жив и здрав, бос на „ВАИ-Холдинг“ , който веднъж изпратил на Христо Калчев в Балчик бутилка шампанско „Дом Периньон“ с много мил надпис „Вместо куршум!“.
–––––––––––––––––––––
БТА
Писателят е войник. Той е човек на своето време. Или участва в него или не. Ако участва – времето го приема, ако не участва – то го отхвърля. Думите са на писателя, белетрист и публицист Христо Калчев (1944-2006), от чието рождение днес се отбелязват 80 години.
Писателят е автор на 26 книги, сборници с разкази и романи.
ТРЕНИРА ФЕХТОВКА И ИГРАЕ ФУТБОЛ С ГУНДИ, АЛЕКСАНДЪР КОСТОВ И СТЕФАН ДАНАИЛОВ
Роден е на 11 август 1944 г. До 1951 г. той посещава неделно училище в католическата църква „Санта Симплицитас“ в София. Родителите му Вера и Константин Калчеви са възпитаници на Робърт колеж в Цариград и това е причината баща му да бъде изпратен в лагер в Белене, а той и майка му са изселени в село край Омуртаг. „Имах прекрасна майка. Като заключиха баща ми, тя стана даскалица по английски и френски. Един ден, бях на 15, отидох и й казах: Прочетох „Тримата другари“ на Ремарк. Ще стана писател. Тя затвори очи, помълча известно време, после донесе Библията и вика – прочети, тук пише, че във всяка професия има седем гладни години. Аз твоите ще ги подсигуря, после се оправяй сам… Така и стана“, посочва Христо Калчев пред вестник „Стандарт“ през 1998 г. До 1951 г. той посещава неделно училище в католическата църква „Санта Симплицитас“ в София.
Христо Калчев тренира фехтовка и играе футбол с Гунди, Александър Костов и Стефан Данаилов.
ПУБЛИКУВА ПЪРВОТО СИ ПРОИЗВЕДЕНИЕ – РАЗКАЗЪТ „И ДЪХЪТ НА ЗИМАТА“, ПРЕЗ 1967 Г.
Той завършва английска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Във вестник „Народна младеж“ от 9 януари 1967 г. Христо Калчев публикува за първи път свое произведение – разказът „И дъхът на зимата“. От 1968 до 1970 г. той работи като драматург в драматичния театър „Сава Огнянов“ в Русе, а по-късно и в театрите в Пазарджик и Благоевград. През 1974 г. Христо Калчев издава първата си книга „Инерция“, която е сборник с разкази и новели. Той се изявява като публицист и пише статии, отпечатани във вестниците „Пулс“, „Тракия“, „Студентска трибуна“, „Литературен фронт“, в списанията „Пламък“, „Септември“, „Дружба“, „Наша родина“. Води рубриката „Рубикон“ във в. „Демокрация“.
Христо Калчев е автор на книги като „Предел“, „Железният кон“, „Монолог“, „Луда вода“, „Вътрешна светлина“, „Опит за оцеляване“, „Студен огън“, „Нежни вълци“, трилогията „Белият дявол“ и др. Христо Калчев достига многохилядни тиражи с поредицата си от романи „Нерон Вълка“, „Калигула Бесния“, „Цикъла на Месалина“, „Ликвидирайте генерала“, „Оратория за Козел и Ангорска котка“, „Кървавият път на коприната“, „Спрете полета на сокола“ и др Социално-нравствените проблеми на човека, корупцията, престъпността са основните теми в неговите книги. Христо Калчев обръща поглед към подземния свят на парите, влиянията на групировките върху политическия живот, част от героите му са фигури от престъпния свят, а други присъстват с реалните си имена.
„Не съм най-големият християнин на света. Родих се в дом, в който не се повишаваше тон, нямаше бой. Бях буйно момче и правех много бели, останах в графата „Кипи му кръвта“. Вярвам в семейството, в изконни ценности, които съм подредил за себе си. Не вярвам в Жан-Жак Русо и глупостите за равенство между хората. Просто хората не се равни“.
Христо Калчев умира на 22 март 2006 г.
/ТЖ/МВ/отдел „Справочна“
Използвани източници: Речник по нова българска литература, София, 1994 г., с. 161, в.„24 часа“, 21.12.1996 г., в. „Стандарт“,10.8.1998 г., в. „Монитор“, 14.8.1999 г., в. „Стандарт“, 23.3.2006 г., в. „24 часа“,10.12.2007 г.
