Алчността е проклятието на демокрацията, и това си личи в представлението. Смятам това като религиозен въпрос. Понеже при диктаторските режими не можеш да крадеш безнаказано, само диктаторът може да краде безнаказано. А нашата демокрация дава реални права на всички да крадат, колкото могат. Думите на писателя Стефан Цанев пред БТА са по повод 10-годишнината от премиерата на представлението по негов текст – „Духът на поета“, на сцената на Народния театър.
По думите на Цанев сюжетът е много прост: „Има слух, че Христо Ботев не е загинал, а е заточен в Диарбекир, и ще се върне, а само две години след това идва Освобождението. Тогава Стамболов изпада в ужас, защото не знае какво този човек ще иска. Може би ще иска разплата, че се провалени идеалите. Може би ще иска власт или богатства. След дълги обсъждания извиква Захарий Стоянов, който председателства Народното събрание, и решават да убият Ботев. По този начин, ще спасят себе си от разплата, а самия Ботев ще го спасят евентуално от дискредитиране. Защото, ако иска власт и богатства, няма да бъде с този ореол, с който е в момента като загинал“.
„Сега, в днешно време, публиката реагира много остро, защото всеки очаква някой Ботев да поиска сметка за това, което става с дискредитирането на демокрацията. Разбирате, че асоциациите стават все по-сложни“, коментира Стефан Цанев.
Ролята на министър-председателя Стефан Стамболов е в изпълнение на Христо Мутафчиев, а Валентин Танев е председателят на Народното събрание Захарий Стоянов. Павлин Петрунов играе Гунчо, телохранителят на Стамболов. Сценографията и костюмите са на Даниела Олег Ляхова, музиката – на Асен Аврамов.
Премиерата на „Духът на поета“ е на 7 април 2013 година, а 10-годишнината ще бъде отбелязана тази събота на сцената на Народния театър.
Пред БТА, в разговор с Даниел Димитров, писателят разказва своите спомени от премиерата и защо определя „Духът на поета“ като „смешна трагедия“. И още: Какво трябва да притежава един човек, за да може да надсмее себе си, дори в трагедията? Проумяваме ли трагичното, когато то наистина е такова? Подвеждаща ли е историческата мистификация? Защо алчността е проклятието на демокрацията?
Десет години от премиерата на „Духът на поета“. Какво свързвате с тази година – 2013-а, и датата 7 април?
– Работата около това представление беше изключително приятна и даже с голям риск. Защото Маргарита Младенова, постановчикът на представлението, взе за главната роля Христо Мутафчиев, а тогава, както знаете, той беше след тежък инсулт. И това беше риск, но същевременно рискът се оправда, защото иначе той може би щеше да слезе от сцената, а така много упорито репетираше. При него всичко беше на слух, защото не можеше да чете, трудно учеше текста… Той просто прояви много силен характер, учудващо силен характер. Защото текстът е много и няма спасение.
От друга страна, Валентин Танев, който е негов партньор в пиесата, прояви невероятна колегиалност. Защото при артиста има голяма себичност да изпъкне той, а не партньорът му. А Вальо знаеше текста на Христо наизуст. Беше готов всеки момент, ако Христо блокира, да поеме текста и да продължи представлението. Това рядко се случва… Беше много красиво да се наблюдава как тези двама души си партнираха – просто на живот и смърт. Казвам Ви, че това, вътре в кухнята на театъра, се случва много рядко, изключително рядко – двама души, вкопчени един в друг. Може би затова и представлението стана много органично. Защото те са свързани – по тази нещастна причина още в началото…
Използвахте думата риск, съпътства ли той често премиери, когато са били свързани с Ваш текст?
– Не, друг път не е имало поемане на такъв риск. Освен това, рискът беше двоен, защото можеше да се провали представлението. Но това е по-малкият риск. По-големият риск беше да не увредим още повече състоянието на Христо Мутафчиев от това тежко натоварване. Слава Богу, всичко приключи благополучно…
Колко пъти сте гледал „Духът на поета“ през тези години и как се разви представлението през Вашите очи на автор?
– Сюжетът на представлението е много прост. Има слух, че Христо Ботев не е загинал, а е заточен в Диарбекир, и ще се върне, а само две години след това идва Освобождението. Тогава Стамболов изпада в ужас, защото не знае какво този човек ще иска. Може би ще иска разплата, че се провалени идеалите. Може би ще иска власт или богатства. След дълги обсъждания извиква Захарий Стоянов, който председателства Народното събрание, и решават да убият Ботев. По този начин, ще спасят себе си от разплата, а самия Ботев ще го спасят евентуално от дискредитиране. Защото, ако иска власт и богатства, няма да бъде с този ореол, с който е в момента като загинал.
Сега, в днешно време, публиката реагира много остро, защото всеки очаква някой Ботев да поиска сметка за това, което става с дискредитирането на демокрацията. Разбирате, че асоциациите стават все по-сложни. Даже тогава не бяха такива, каквито са сега…
Би ли могло да звучи подвеждащо понятието историческа мистификация, когато разказваме за собственото си минало?
– Не. Не ми се струва…
Наричате „Духът на поета – смешна трагедия“. Защо?
– Все пак трагедията е наужким, тя се оказва сън на Стамболов, който го преследва, този кошмар. Между другото, той действително е страдал от комплекса какво би казал Ботев. Има много негови изказвания по този повод.
Какво трябва да притежава един човек, за да може да надсмее себе си, дори в трагедията?
– (Смее се – бел. а.) Не знам. Трябва да има силен характер. Между другото, това е моя житейска философия – че не трябва да гледаме на всичко толкова сериозно. Разбира се, когато става дума за смърт и за трагедии, там смях не може да има. Но на всичко останало трябва да гледаме малко отгоре. И с насмешка към самите себе си. Иначе е много тежко да се понасяме.
Проумяваме ли трагичното, когато то наистина е такова?
– Не. Мисля, че и в момента не проумяваме какво точно се случва. Поне аз така мисля – че със закъснение ще разберем какво сме загубили за тези трийсет години.
Има ли нещо, което според Вас зрителят, на всяка цена, трябва да проумее, гледайки „Духът на поета“?
– Просто всеки трябва да бъде нащрек, да не бъде толкова глупаво измамван. Ето сега предстоят избори отново… Като гледам това, което говорят тези хора, които се борят да вземат властта – гледам нещо нелепо. И все по-нелепи стават. И все повече се стремят към тази власт, която уж им трябва, за да облекчат положението на народа. Фактически, никой не мисли за това, и народът трябва много добре да подбира кандидатите си, а не да гласува по инерция. В този спектакъл това е драстично показано. Понеже там пряко се говори – и за депутатите, и какво представлява Народното събрание, и как се назначават хора, които уж се избират…
Това с фалшификацията на народния вот, както е ставало тогава, става и сега. И всеки от властта се облагодетелства, включително Стамболов, който, знаете, какви богатства е натрупал, колкото и гениален държавник да е. Той е един от най-алчните.
Алчността е проклятието на демокрацията, и това си личи в представлението. Смятам това като религиозен въпрос. Понеже при диктаторските режими не можеш да крадеш безнаказано, само диктаторът може да краде безнаказано. А нашата демокрация дава реални права на всички да крадат, колкото могат. Така че, това е проклятието на нашата демокрация – алчността.
