Светослав Пинтев
Американци, японци, китайци, англичани, руснаци, французи, италианци, израелци, какви ли не, вече се стягат за нестинарския събор в село Българи, в крайморската община Царево, който традиционно се провежда на празника на светците Константин и Елена.
Там го празнуват по стария стил, или в нощта на 3 срещу 4 юни с играене по огромна жарава, а желаещите да присъстват от цял свят с всяка година се увеличават. Чакат се и многото младежи, родени по тези места, ала пръснали се на гурбет из всички краища на света, които по традиция се връщат за свещения ден.
„Това за нас е голям празник, на него си идват чедата ни. Дали Костадинчо и Еленка помагат не знам, но си се връщат младите за панагира, ние така си му викаме.
Умалителните са тукашните прякори на Свети Константин и Елена, които са не други, а канонизираният от Църквата император Константин Велики и майка му.
„От Италия си идват, от Гърция, от Испания, от Америка чак. Има скара, бира, песни, веселие, амо това не е лошо, хубаво е”, обяснява баба Елеонора.
Това захвърлено в Странджа село е обиталище на чудновати и богати душевно хора, които живеят
с единия крак в съвременноста, с другия в традицията
То е единственото съхранило автентичното ритуално ходене по огън в нашите земи. Само, защото през 90-те години на миналия век последната истинска нестинарка баба Злата успява, преди смъртта си, да предаде много от тайните на по-младите жени от селото, а те по-късно възстановяват ритуала, практикуван от хилядолетия. Иначе традицията вече щеше да е в небитието.
Както е загинала в близките села Кости и Граматиково, където е запазена чак до 1948 г, но после се загубва.
Автентичният обичай в Българи се възстановява изцяло по разказите на баба Злата. И хората от селото откриват в него частица от себе си, защото винаги са били носители на светогледа, характерен за нестинарите, дори когато не са го съзнавали. Тук и до днес гадаят по формата и цвета на облаците, дори младите носят в душите си едно мистично и митологично зрънце, което ние останалите българи вече отдавна сме загубили.
„В нестинарските села имат една особена нагласа да гадаят, да наблюдават и тълкуват знаците от природата. Можеш да ги различиш, че са от този край, където и по света да отидат да живеят, каквото и да работят. Познавал съм ги в бармана, във всеки от този край, когото срещна някъде”, разказва етнографът Стоян Райчевски, бивш председател на комисията по култура към НС, който от млад изучава нестинарството, а дълги години е работел като уредник в музеите на Бургас, Созопол и Малко Търново.
Ритуалът на празника е нещо, което си заслужава да се види. Затова събира хора от цялата планета.
Призори в деня на светците
нестинари в носии, характерни само за този край, изнасят иконите до чудодейния извор Аязмото, където тези мистерии са започвали още в тракийски времена.
Обредността е строго подчинена на неписания нестинарски закон, който никога не се оповестява изцяло на непосветените. В шествието се включва почти цялото село. Първата работа е да се осветят иконите. Писва гайдата, извива се весело хоро, започва да думка гигантския свещен тъпан, който сякаш усилва стократно ритъма на сърцето ти.
Точно той довежда нестинарите до тайнствения им транс. Всички наливат от водата на извора, защото в деня на светците тя се смята за най-целебна. Шествието минава през селото, а нестинарите се прибират в параклиса, или
коначето, както го наричат местните
Това е сакралното място на нестинарския обред, където се пазят иконите на Константин и Елена и свещения тъпан. То е домът на светиите, в който те отсядат на празника си.
Тук нестинарите се усамотяват преди ритуала, а самият Костадинчо ги „дърпа”, както се изразяват местните за транса. Казват, че понякога изричат пророчески думи, виждат в бъдещето, така както са правели преди огнения танц жреците в древността. В двора на коначето се коли жертвено агне за приготвяне на “нестинарския курбан”. Специална роля е отредена на южната страна на параклиса. Там се намира столнината-прозорец, на която се поставят иконите, за да си “почиват”. Именно в коначето се случва “прихващенето” на нестинарите преди играта им по огъня, което пък е другата дума, с която местните наричат транса. Следва “обличането” на нестинарските икони”.
Свещеният тъпан и няколко негови побратими мощно ги призовават да започнат ритуала. Затворените в конака нестинари попадат под власттта на ритъма и започват да навлизат в състоянието на транс. Преди това, в специално очертания кръг на селския площад се пали огромен огън. Пламъкът винаги се подклажда и поддържа от най-стария нестинар или нестинарка.
Когато се свечерява, излиза млад мъж с много дълъг прът, който разстила въглените из целия кръг. Получава се дебела пет-шест сантиметра жарава. Тълпите от хора вече са оградили огнената „сцена”. След 22 часа нестинарите излизат под съпровода на гайди, обикалят жаравата три пъти, а след това я пресичат един по един, под все по- бързото и яростно думкане на тъпаните. Започват ритуалния танц – мъжете и жените, изпълняващи свещенодействието, скачат в жаравата с викове и играят върху .въглените, държейки украсената икона на Константин и Елена. В един момент ритъмът става по-бавен, движенията по-плавни и меки. Един от мъжете нестинари застава в средата на жаравата, вдига иконата високо и седи така няколко минути в тишина. След това гайдите пак писват, а нестинарите излизат от огъня с танц. Тогава идва часът на ентусиастите от тълпата. Започва се трескаво събуване, младо и старо притичва през въглените, за да сподели тръпката на ходенето по огъня.
КЛАНЯТ СЕ НА ИМПЕРАТОР
Флавий Валерий Аврелий Константин, известен в наше време като император Константин Велики (274-337 г.), е човекът, който, въвежда с Медиоланския едикт равноправието на християнската религия в Римската империя. 
Според легендата той вижда през нощта на 27 срещу 28 октомври 312 г. християнски кръст в небето над моста Милвио в Рим и огнен надпис: „С този знак ще победиш”. Спечелва битката срещу съперника си за престола Масенций.
През 325 г. събира в гр. Никея Първия вселенски църковен събор, който съставя „Символа на вярата”. След това отива за Ерусалим, където построява църкви по местата, където е проповядвал Исус. Майката му Елена, приела по-рано християнството, открива по чуден начин кръста, на който е бил разпнат Спасителя.
ЛЕГЕНДАТА
Една легенда разказва за странджанската мома-Нуна, чиято красота омагьосала знатен турчин. Той я следял и уговарял да стане негова жена, но тя не искала да изневери на рода си. Накрая му рекла, че ще бъде негова, ако той изиграе танц с нея в огъня. Влязла в жаравата и заиграла, а той не се престрашил и засрамен си тръгнал от селото. В Българи казват, че баба Злата, която е възстановила нестинарството, е внучка на Нуна .
Музеят изгоря
Да са възстановим изгорелия Музей на нестинарството в село Българи, призова преди време етнологът Стоян Райчевски. Той сезира институциите, че е необходимо отпускане на средства и се обърна към родолюбивите българи за финансова и материална подкрепа. Музеят е бил в къщата на местния векилин, или пазителят на ритуала нестинарство. Ритуалът „нестинарство“ е включен в списъка на ЮНЕСКО като нематериално културно наследство.
