Любен Дилов, Фейсбук
Вместо да отговарям на коментаторите, нека говори скулптора Любомир Далчев – един от авторите на скулптурите на паметника на Червената армия. Писмото е изпратено през 1993 г. до в. „Труд“ (когато е първото решение на СОС за демонтиране и кметът Александър Янчулев е започнал строителни дейности, които впоследствие са спрени), а е публикувано чак на 28.07.2004 г. на стр.14-15 на вестника.
Любомир Далчев
1993 г.
„В печата, пък и устно, комунистите се стараят с различни доводи да убедят нашата общественост да не се поддава на своите чувства и възмущение и да запази паметниците, построени през времето на комунистическата диктатура. Това е намерението. Доводите са: тяхната голяма естетическа стойност и принос към българското културно богатство. И с това се изчерпва въпросът. Изпускат се съществени проблеми, от които зависи резултатът.
Какво увековечават тия монументи?
Националното самочувствие и гордост? Първо да помислим за моралното право на защитата и едва тогава за тяхната художествена стойност, ако я имат.
Още с идването си на власт комунистическите лидери побързаха да изявят своята голяма благодарност и още по-голяма сервилност и подмазване на узурпатора за подарената им власт и подкрепа. Варна стана Сталин и улиците по селищата (бяха) прекръщавани с имената на комунисти, българи и руснаци. Това бе на първо време и също недостатъчно. Започна изграждането на паметници по цялата страна, за да се изтъкне и възвеличи „любимата партия” и хората, които я ръководят. И не само българи, но и руснаци, които дори нямат нищо общо с нашия народ и история. Това беше най-важното и належащото за режима.
Паметниците на Съветската армия и на съпротивата станаха задължителни за всяко селище.
А същите тези лидери
с настървение рушаха нашето минало и култура
Снимка: Цветан Томчев
Това всеки българин знае и го е изпитал, за да става нужно да се припомня. Със свито от болка сърце гражданите са гледали и понасяли неправдите, нахалството, бруталността и жестокостта на режима и естествено е да ненавиждат техните паметници и идоли на самохвалство и наглост, които се натрапват на всяка крачка, нахалстват и обиждат.
И тогава с какво морално право колегията от номенклатурата и техните привърженици защитават своите изградени паметници, с които искаха да утвърдят и напомнят с присъствието си неправдите и униженията, които българският народ трябваше да понася и търпи. И сега нека не се учудваме на
комунистическата наглост,
у тия другари липсва срам, честолюбие и морал.
А какви са техните измерения за художествените ценности на паметниците и на творбите, изобразени в тях? Званията и наградите са давани по нареждане на номенклатурата, давани по-скоро като заслуги към партията. А техният брой е грамаден и не може да бъде меродавен за преценка. Оценка за художествената стойност на изобразеното по паметниците – и въобще на изобразителните изкуства у нас – трябва да стане макар и в бъдещето, защото не малко неяснота и поквара съществува и в по-далечното минало след освобождението ни от турците.
Дори ако художествените достойнства на творбите по паметниците са много големи, това не е мотив паметникът да остане – да оправдае неговото съществуване и особено сега.
Интересно е да разкажа, макар и сбито,
за паметника на Съветската армия в София
Ръководител беше арх. Данко Митов. Арх. Ив. Васильов даде архитектурата. Тя има своите качества и неудачи: централното тяло е тежко и не се оправдава от реализираната скулптурна група (пеперудката) едно хрумване на Иван Фунев, което голямото партийно жури хареса и наложи. За да има единство в украсата, Борис Ангелушев даде графични наброски – скици, от които скулпторите да се съобразяват и работят.
Мара Георгиева и Васка Емануилова взеха централната, увенчаващата група – покровителството на съветския воин. Иван Лазаров, който впоследствие отпадна и бе заменен от посочения от партията Иван Фунев, взе посрещането на съветските войски. Васил Зидаров получи сцената от военните операции. Петър Дойчинов – организацията в тила. Аз взех „Октомври”.
Предвиждаха се помощници, за да се изпълни срочно. В комунизма
всичко се замисля набързо, за да се изпълни срочно
Помощниците бяха току-що завършили студенти по скулптора, от които беше изпълнена възложената работа. Те правеха етюди по натура, каквито са правили в академията, и ги пренасяха в композициите. Фунев, Зидаров и Дойчинов идваха, за да одобрят направеното, без да влаган нищо свое, никакви подобрения и промени. Това беше „социалистическият реализъм”, който се приемаше. Моят „Октомври” беше върнат няколко пъти за поправки като „формализъм”. Не се интересуваха от психология и динамика, искаха подробности и загладена повърхност, детайли, които премахват при отливане на композицията в бронз.
Най-голямата неудача е фигурата на комисаря, вмъкната като идеологическа необходимост и която е катастрофа за устрема, постигнат в раздвижените стойки на действащите лица от антуража. И все пак моята композиция се отделя рязко от останалото.
И тогава къде са творческите ценности и постижения в тоя голям паметник?
И сега редно ли е на нашата българска земя още да стърчат паметниците –
жалони на робството и жестокостта,
на неправдите и униженията, на страха и подозрението.
Никой народ няма да позволи и приеме такава гавра – да търпи паметници за възхвала на своите поробители. И никъде по света няма такъв един абсурд…“
