БОЯН БИОЛЧЕВ
Публикувал съм вече този разказ. Но понеже неотлъчно ми лежи на сърцето, решавам да повторя. Даже знам защо. Просто имам рожден ден и сам си правя подарък. Нещо повече: нали преди рождения ден си в така наречената „Сатурнова дупка“. И това заглавие на разказа си е точно на място…
ОКОЛОСВЕТСКО ПЪТЕШЕСТВИЕ
Винаги ме е напушвал смях, когато чуя от някого: „Ще взема да ти разкажа една моя история, а ти ще я опишеш.“
Доста хора са убедени, че само да седнат и разказът е готов. Но нямали време! „По-добре го напиши ти. На писателите и без друго ви е съвсем лесно!“
Този път, обаче, се получи обратното. Чух историята на атомния физик случайно, когато я разказваше на други и я претопих в мой разказ, без да чакам от него подкана, нито разрешение.
Ученият ми е добър познат, почти приятел и, опасявам се, че ще се намръщи като види под собствения си разказ моето име. От опит знам колко се дразнят хората от „подправките“ към собствената им случка, които гилдията ни обявява за истинска литература.
Та моя добър познат
заминал на специализация в Щатите
Къде точно – не помня, свикнал съм подробностите да си измислям сам. Във всеки случай университетът е от първите в Америка и е с искрящо реноме. Местните атомни физици грабват българския си колега от вратата, за да го разведат по мраморните коридори и той установява, че е възможно един стар университет да изглежда като построен вчера. Но се спират единствено пред някаква охлузена и, както после се оказва, скърцаща врата, която ги въвежда в стая не по-голяма от килер на средно семейство. Самата стая – празна. На стената – два черно-бели портрета на някакви втренчени в обектива субекти, естествено, учени (а какви да са!), които както на повечето фотографии от петдесетте години приличали на болни от анемия, които още не го знаят.
„Това са създателите на водородната бомба!“ – казал един от придружаващите – „В тая стаичка са работили! Запазена е, каквато е била. Нищо не е променено.“
Останалите придружаващи гледали със светнали очи, все едно че те са го казали.
Но изглежда нашият атомен физик е гледал, все едно, че не го е чул, защото колегите веднага сменили профила на запознаването.
Завели го в центъра на огромния кампус, където имало бирария. Там вече всички придружаващи говорели едновременно. Оказало се, че бирата се произвежда на място, а прилежащото заведение се обслужва само от студенти. За отбелязване било и друго – не бирарията била построена в центъра на университета, а той около нея. Явно тук
спорът за кокошката и яйцето бил изначално решен
Нашият учен понечил да каже, че у нас е точно обратното – само чакат да се появи университет, за да го обградят отвсякъде със заведения, но съобразил, че не той е придружаващо лице, а те него придружават. Освен това си давал сметка, че няма нищо по-досадно от това да представяш на хората нещо, което те не виждат. И затова казал:
„Винаги съм подозирал, че между бирата и водородната бомба има генетична връзка.“
Няколко чифта очи се втренчили в него и той веднага констатирал, че учените на масата са се изпарили, а е нараснал броят на атомните физици, любители на бира.
Разговорът потръгнал, около думите трепнала топлинката, позната само на хора, които знаят, че атомен физик не е непременно човек, който говори само за атоми.
По някое време нашият учен започнал да прави връзка между директното си и периферното зрение. Директно той виждал облечени в тъмни костюми хора на млада средна възраст, а в периферното поле се появил човек от съседната маса на млада напреднала възраст, облечен в раздърпан син пуловер, с маратонки на бос крак. Побелялата му коса струяла на всички страни и оформяла главата му върху тънкия врат като атомна гъба. Удивителната прилика с откривателя на теорията на относителността не би открил само човек, който не е виждал прочутата снимка на изплезилия се Айнщайн.
„Най-после един истински атомен физик“ – прошепнал сънародникът ми и посочил деликатно с палец съседната маса – „Ние тука в сравнение с него изглеждаме като чиновници!“
Получил отговор в хор:
„Какъв атомен физик.
Това е художник. Знаменитият художник Странд.“
И на нисък глас била изнесена цялата съпътстваща информация. Сигурно са малко хората, които знаят и кой е Айнщайн, и кой е Странд. Но след разяснението нашият физик станал един от тях.
Художникът взима чудовищно висока заплата от университета. При това не му се налага нито да рисува, нито да открива практиката на относителността, след като теорията е вече открита от човека с изплезения език. Негова единствена задача е да обядва един два пъти в месеца с американски милиардери, които за възможността да седят на една маса с такъв човек хвърлят луди пари за дарения на университета.
Колегите допълнили:
„Много хубава професия, но преди това трябва да станеш световно известен.“
Сънародникът ми веднага изстрелял:
„Бих обядвал с него, но не съм милиардер!“
„Никой от нас не е, но с него сме колеги. Всички работим за университета. Така че за обяд надали ще стане, но може би за закуска ще се съгласи.“
„ А той знае ли колко взима български атомен физик за закуска с художник?“
Взривът от смях и бързите погледи привлекли вниманието на художника и не след дълго той приел поканата да седне на тяхната маса. Не се заглеждал в никого, но било ясно, че ги вижда всичките – заедно и поотделно като в нотариален акт. Не задавал въпроси, защото забележимото с вътрешното око му било достатъчно.
Когато му казали каква точно приказка на българина е предизвикала смеха им, художникът Странд станал още по-сериозен и попитал за първи път, гледайки встрани:
„Само бира ли пиеш?“
„Не само!“ – отвърнал нашият физик.
„Това е добре!“ – кимнал художникът Странд.
Изправил се и махнал с ръка за довиждане, без да вижда никого. Само казал на сънародника ми:
„Отивам на обяд. Тука колегите излизат от работа, за да обядват. А при мене е обратното. Аз обядвам, за да работя. Но след това съм свободен. Ела ми на гости. Ще ти осигурят кола. Надявам се, че няма да ми вземеш скъпо за една вечеря.“
И тука започнала най-истинската история
Атомният физик се появил в апартамента на художника с бутилка българско вино, което било добро, тъй като не било приготвено за подарък, а за лична употреба при внезапна носталгия. Но в случай като този нямало нищо по-подходящо – непретенциозно и освен това наистина ставало за пиене.
Апартаментът на Странд бил без всякакви мебели. Един огромен хол, в който имало само две възглавници, така наречените пуфове, подобни на гигантски бифтек; в него не сядаш, а пропадаш. А иначе – безкрайни бели стени и нищо.
Като видял, че атомният физик шари с поглед по стените, художникът казал:
„Картините си ги държа другаде. Всъщност толкова бързо се продават, че в ателието има само една. Последната. За довършване. А тука картини няма, за да не ме дразнят. Аз и на изложбите си ходя с черни очила и никой не знае, че са като на оксиженист. С картините си късам връзката като с жените…“
После взел от ръцете на българския гост бутилката и кимнал към една от двете врати.
„Ела сега да ти покажа спалнята.“
Сънародникът се стреснал, но Странд добавил веднага:
„Не се притеснявай. Хетеросексуален съм.“
Спалнята била почти с размерите на хола, но кръгла като кубе на римска баня. По стените пълзели от пода до човешки ръст ажурни стелажи с акуратно наредени бутилки вино.
Креват нямало.
„Може ли да питам нещо?“- казал физикът.
„Не, защото веднага ще ти отговоря. Имаше могъщо кръгло сексиложе, но отдавна съм го изхвърлил.“
„А къде спиш?“
„На пода. По-здравословно е. Освен това, ако върна тука леглото,
сигурно пак ще се оженя,
а това вече ще е прекалено. Имам девет деца от четири жени. И не ми трябва пета, която да ме обича като предишните… И кандидат за Оскар не може да го понесе; пет пъти на бис да сключваш брак. Надявам се, че това у вас се практикува рядко.“
„Ние развиваме друга система. Едно дете, една жена. А другите четири – тайно.“
„ И така може.“
Странд огледал стелажите и избрал място, в което сместил българската бутилка вино. Сънародникът се загледал и установил, че всъщност хоризонталните стелажи са като паралели на земното кълбо, защото всички бутилки били подредени според държавата производител в посока от изток на запад. Обратно на въртенето на земята – нещо естествено при хора, които не обичат подробностите. Българската бутилка била втъкната между два бронзови етикета с надписи „Гърция“ и „Израел“.
„Утре ще поръчам вашата плочка. Това ми е първото вино от България.“
После Странд отишъл в хола и физикът видял през открехнатата врата как отваря на отсрещната стена вратичката на вграден бар, след което се обръща кръгом и с две дълги водни чаши в ръцете и тирбушон в зъбите тръгва обратно към „спалнята“ подритвайки пред себе си единия пуф.
„Отиди и си доритай другия за тебе.“
Потънали в двата пуфа между винените паралели на земята, двамата сякаш се намирали в самото земно ядро. Междувременно Странд бил поставил точно в идеалния център
българската бутилка
с вече навит тирбушон.
Тапата издала звук като мляскане на чревоугодник и първото вино на вечерта избълбукало в чашите. По една глътка във всяка, да не се изтощават, предвид работата, която им предстои.
„Ще завъртим пълен кръг.“ – казал известният в цял свят художник, преди да започне обиколката на заточения в „спалнята“ въпросен свят – „Подарявам ти това околосветско пътешествие. Наздраве!“
Плющенето на тапите ставало все по-наситено и макар да наливали от всяка държава само по глътка в чашите, обиколката на земята се оказала протяжно дълга. Поредна бутилка, глобена с две мъжки глътки, периодически се настанявала в кръга около двамата мъже, докато първите светлинки на деня се процедили като разлято вино „розе“ отгоре и физикът, дошъл вечерта по тъмно, едва сега разбрал, че таванският купол е стъклен. И малкият свят в стаята да е под окото на бога.
А долу под него стъкленият кръг от бутилки се затворил с последното израелско вино.
„Винаги съм подозирал, че земното ядро има стъклена обвивка“ – казал атомният физик.
„Не вярвам, че има земно ядро. Това, което не може да се нарисува, го няма.“
„ Защо да не може?“
„ Това, което е вътре, не се вижда. За да го видиш, трябва да влезеш! Друг начин няма. Ела!“
Художникът отишъл в хола и се насочил към втората врата. Отворил я и въвел в стаята сънародника ми.
Лумнала ниска светлина и се видяло, че и това помещение е с големината на хола. Също празно. Но на стените били наредени рисунки. С молив. Лица на хора върху бял картон. Хора със сковани очи, замръзнали вежди, заключени устни. Хора, в които, дълбоко вътре в тях, има нещо невидимо.
„Огледай ги хубаво“ – казал Странд.
„Огледах ги. В тях има нещо невидимо, но ти си го нарисувал“ – отвърнал атомният физик.
„Ще ти кажа кои са. Това ми е първата прехрана като художник. Рисувах по време на съдебни процеси. За вестник. И тук виси една част от рисунките,
само на осъдените на смърт, чиито присъди са изпълнени
Сънародникът се вгледал отново в рисунките с други очи, но усетил същото. Изведнъж стреснато се заковал пред последния картон.
„Ама това си ти! Какво търси портретът ти тук?“
„На мястото си е. Присъдата ми е произнесена.“
„ Тука всички са смъртници…А ти…!“
„ Изпълнението понякога се бави.“
Българският учен се засмял недоверчиво.
„Е, и кой ти е произнесъл присъдата?“
Световноизвестният художник Странд също се засмял:
„Как кой! Аз. Аз я произнесох.“
* * *
И така, разказът, който трябваше да е мой, очевидно малко висеше, макар един неочакван край винаги да е примамлив. Препрочетох го няколко пъти и все ме обземаше чувството за някаква празнота, за обиколка на свят, който не съществува. Това, че само графоманите изпитват прилив на щастие като завършат писанията си, не ме успокояваше.
Реших се и се обадих на атомния физик. Изпратих му текста заедно с благодарност за споделения сюжет, което всъщност си беше индиректно признание за кражба. Подпечатано с несръчна покана да се видим и да пийнем по чашка.
След няколко дни той ми се обади.
– Значи… не всичко съм ти разказал така, както си го написал, но въпреки това ми харесва.
– Не ти ли се струва, че краят не е много убедителен…
– Че то краят си го има, но ти трябваше да ми се обадиш преди да завършиш разказа, защото междувременно получих съобщение от колегите от Америка. Художникът се самоубил. Не е оставил писмо. Не е споделил нищо нито с харема си от съпруги, нито с рояка негови деца. Намерили са го на пода в апартамента му. Погълнал е шепа сънотворни, изпити с бутилка вино. Силно се надявам да не е допил моята. До главата му имало още само една рисунка. Колегите ми я изпратиха по мейла. Портрет на мъж с молив върху бял картон…
Страшно прилича на тебе…
