Светослав Пинтев
В комплекса на Болонския университет се издига църква, построена от неговото семейство, която се казва „Санта Мария деи Булгари”. И това никак не е случайно.
Един от основателите и първите преподаватели в първия Университет в света – този в италианския град Болоня, е българин, носил като фамилия народностното си име. Това е докторът по римско право Булгаро, едно прочуто име.
Неговият учител-знаменитият по онова време, а и до днес, корифей в дисциплината Ирнерио, който е главният основател на Болонския университет, майката на всяка друга Алма матер, го нарича на смъртния си одър:
„os aureum“ – Златната уста или Златоуст
Едно прозвище, което му остава завинаги, като най-високата възможна възхвала за красноречието му.
Заедно с него българинът наследява от професора, след кончината му, старшинството над юристите на Болонския университет или Lo Studio / Студиото/, както бил известен в началото.
Д-р Булгаро е един от четиримата най-изявени и талантливи ученици на наричания lucerna iuris или „светлина на правото” Ирнерио, всеки феноменален и гениален посвоему, ако се съди по свидетелствата на летописците за тях.
„Четиримата доктори“,
като ги наричат са останали в историята като най-добрите юристи и специалисти по римско право по онова време. Това са Булгаро, Мартино Гозиа, Якопо и Уго от Порта Равеняна, като създадените от тях закони и обществени норми за поведение в продължение на много векове определят облика на средновековна Италия..
Императорът на Свещената римска империя 
Фридрих I Барбароса назначава д-р Булгаро през 1158 г за свой главен юридически съветник за конференцията в Ронкалската долина край град Пиаченца , където Великото събрание на италианските феодали и представители на градоветe разисква правата на монарха, между които това да се разпорежда със съдилищата, оспорвано от папа Адриан IV.
Знае се, че д-р Булгаро е авторът на формулировката, която е развързала ръцете на императора
Събранието е принудено да приеме т. нар. „Ронкалски разпоредби“, които
дават на Фридрих I Барбароса почти неограничена власт
в Италия – в наказателно съдопроизводство, в сеченето на монети и назначаването на консули.
Известният италиански писател и професор по семиотика Умберто Еко, вече покойник, пише на няколко места в романите си за д-р Булгаро, именно по повод на аргументацията му пред Великото събрание.
Джовани Фантуцо говори за него в книгата „Писателите от Болоня“ г. от 1782 г.. Там обяснява, че по-късно Булгаро е бил е назначен и за императорски наместник в същата област. До ден днешен неговите трудове се изучават в Университетите и са юридическата матрица за решенията на поколения прависти..
Мраморният саркофаг с тленните останки на д-р Булгаро, на който върху табела е гравирано името му и датата на смъртта 1 януари 1166 може да се видят и днес в църквата „Свети Прокъл” в град Болоня. Там са погребани и други Glossatori, както са наричали университетските преподаватели по право през Средновековието.
В комплекса на Болонския университет се издига църква, построена от неговото семейство, която се казва „Санта Мария деи Булгари”. В тази част е било първото седалище на Университета. В рамките на Алма матер има и други сгради, които са принадлежели на фамилията му. В продължение на дълги векове един от централните площади в университетския квартал на града пък е носел името „Корте деи Булгари.” За неговия личен живот и семейство е известно много малко, главно написаното от средновековния хронист Отоне Морена. Няма документи ,удостоверяващи категорично българския произход на д-р Булгаро, но са запазени свидетелства, че съвременниците му са го наричали българина, а
дома на фамилията му – Къщата на българите.
Споменатият вече Джовани Фантуцо казва, че „курия булгари“е била там, където по негово време, а и сега се намират общинските училища.
Булгаро е роден през 1085 г. в Болоня, като най-вероятно не принадлежи на благородническо семейство. Поне няма данни за това. Независимо от това, историците го описват като човек с аристократични маниери, умеещ да долавя разлика между право и морал. Като дете учел в бенедиктинския манастир, който се намира на мястото на църквата, приютила по-късно гроба му. Там се събужда интереса му към правото и той решава да се посвети на юридическите науки. Женил се два пъти, като имал две деца от първия си брак и нито едно от втория. Умирайки оставя вдовица на име Имелда. Това е почти всичко, което се знае около неговия частен живот. Слава Богу, за работата му данните са доста по-обилни, нещо повече той и досега е голям авторитет в правния свят, а теоретиците на италианската юридическа мисъл го изучават внимателто. В изследванията си за въвеждането на понятието „справедливост” в юридически и граждански смисъл изследователят и учен Енрико Панталоне например го нарежда сред пионерите в дефинирането и употребата на този термин. Най-известният юридически труд на д-р Булгаро De regolis juris е запазен в повече от 40 преписа. Той е бил настолно четиво професори-глосатори в продължение на векове. И досега се изучава от специалистите, а преписите се пазят в най-големите библиотеки на Виена, Лондон, Рим,.Париж, Мюнхен, Лайпциг…
Д-р Булгаро оставя и немалко прочути ученици, които формират в италианското и европейското право традиция, започнала именно от него. Най-известен от тях е може би професор по каноническо право Джовани Басиано, както и Пиачентино, който е сред създателите на университета в Монпелие, Франция.
Много малко вероятно е семейството на д-р Булгаро е да се е преселило в Италия от Дунавска България, която по онова време се управлява от Асеневци. По скоро е
от българите „кореняци” в Италия
Ако можем така да наречем онези конници, пристигнали през ранното Средновековие и останали на Апенините, като са дали името си на стотици селища, местности, а фамилните имена и до днес издават кои са потомците им. Става въпрос за прабългарите, които на няколко вълни се заселват в Италия още от VI век. Те никак не са били малко, даже има свидетелство, че са петия по численост народ в Свещената римска империя.
В архивата на италианския град Касино се пази указ , издаден от император Фридрих II през 1249 г., в който се изреждат народите й: „лангобарди, франки, сарацини, унгарци, българи, англичани, фламандци, гърци, сполетани, маркиджани, тоскани ….”
Още през 535 г. прабългари нахлуват на Апенините като наемници на прочутия византийския пълководец Велизарий, както сме разказвали. Италианският историк Паоло Варнефридо цитира летописи според, които по-големи техни части са дошли през 568 г. в съюз и под личното командване на лангобардския крал Албоин. Оттогава предците ни доста добре се погаждат с лангобардите и често организират съвместни походи с тях.
Около 667 г. с хората си в Италия пристига Алцек,
който според хрониста Теофан Изповедник е петият син на кан Кубрат, следователно брат на Аспарух. Той се представя на краля на лангобардите Гримуалд, който му разрешава да се засели около град Беневент , в земите на собствения му син Ромуалд, на когото заповядва да му даде територия, където Алцек да живее със своя народ. Приет е с радост и му дават обезлюдени и пустеещи след войниоте области- Зепино, Бояно, Изерния, редица други градове с техните земи. Единственото условие е водачът на българите да промени достойнството си от dux, което може да се преведе и като херцог на gastaldius-управител, губернатор. Неговите хора обаче очевидно са продължавали да го таричат кан. Затова свидетелства историкът Винченцо д’Амико, който смята, че днешното градче Канталупо ди Бояно се е казвало някога с българскотио име „Кхан-телепед“ т.е. резиденция на кхана “Българите обитаваха тези земи и говореха латински, като не забравяха да употребяват и собствения си език“, пише Павел Дякон.
Има сведения, че са били отлични земеделци, затова са приети с такава готовност. Според д’Амико те за първи път донесли и започнали да отглеждат ориз в Италия.
