Манол Глишев, Фейсбук
Тъкмо хората, които трябва да бъдат защитени, са напълно неспособни да разберат кой е на тяхна страна. В България (а вероятно и не само тук) има малка, креслива прослойка от нахални и потенциално опасни неонацисти; голяма, вечно неориентирана тълпа, която винаги ще тръгне след по-шумното послание, каквото и да е то; както и също неголям, недостатъчно гласовит слой от по-прилични хора. Белята е, че тъкмо приличните са едновременно застрашени от насилие, невероятно разединени (оттук – неспособни да излъчат общо послание и да спечелят тълпата) и склонни да се плашат не от кресливите неонацисти, а от собствените си застъпници. На практика по-окултурените се оказват парализирани от неразбирането на сериозността на собственото си положение.
В 2024 г., на едва 500 км. от
все по-жестоката руско-украинска война
и при вече ясно очертаващи се още конфликти в региона и по целия свят, при очевидни знаци за фашизация на обществото под руско влияние, най-застрашената, относително културна част от нашата нация сякаш не осъзнава колко заплашена е всъщност.
Ако искаш да защитиш тъкмо свободата и начина на живот на прослойката нормални хора и да привлечеш достатъчно голям брой привърженици към хуманната, естествена кауза на демокрацията и свободата, се намираш в дилема. От една страна, по-претенциозните хора подскачат от ужас всеки път, когато наречеш всички проблеми с истинските им имена и предложиш истински, а не илюзорни решения. От друга, за да да бъдеш разбран от по-прости граждани, ти си длъжен
да говориш без преструвки,
пределно ясно и дори агресивно. Трябва да излъчваш самоувереност.
Самоувереността, говоренето като че ли вече имаш власт, поставянето на националните и социалните проблеми на везните на силата и волята привлича тълпата, смирява негодниците, защитава самия теб и ти създава обществен облик… но пък води наплашената, смачкана интелигенция (както и свързаната с нея офисно-партийна фауна) до истерия – сякаш ти си врагът, а не защитникът ѝ. Тези хора вече не чуват думите, а само тона, с който са произнесени. Отхвърлят даже не цели идеи, а дори само отделни фрази и думи, които им действат като някакво страшно светотатство. Те смятат, че определени средства за самозащита са им забранени. И с това се обричат сами.
Ако говориш така, че да се харесаш на тази вече бита интелигенция и нейната периферия, ти ще бъдеш автоматично отхвърлен, осмян и забравен от тълпата, от която в крайна сметка зависи всичко. Смирението, нюансираната мисъл,
иронията и несъпротивата срещу злото
с насилие може и да са полезни качества за някой монах, но в граждански смисъл те са смърт. Обратно – твърдият, властен тон, грубият израз, простата мисъл, сатирата, доведена до издевателство и заявената воля за съпротива срещу злото с насилие може и да са вредни за душата, но в граждански смисъл нямат алтернатива – поне не тук и сега.
Като се тегли чертата, значение има само волята да се оцелее, а тя води до волята за власт над родната страна. Не речникът е важен, защото речникът по необходимост винаги ще се диктува от най-грубите участници в обществената игра. Важно е какви послания изразява този речник. Те могат да бъдат и благородни, и възпитаващи. Но в смутни времена е жизненоважно да изразяват праведен гняв и суров характер, а не тънка чувствителност. Борбата може и да е за повече справедливост, но човек не трябва да страда от илюзията, че тази борба ще бъде водена по правилата на салонния разговор или на какъвто и да е възпитан спор. За по-кротките залогът е оцеляването им, а за по-дивите – огромна власт. Тук не може да има самоограничения.
Трябва първо да се спечели бъдещето на България, а чак после да се смекчават нравите.
