Борислава Априлова, Фейсбук
Последната Коледа ❄️❄️❄️
Вали много силен сняг, бяла пелена покрива всичко. Жигулата, и тя бяла, се слива със снега и едва си прокарва път към последната къща на улицата в селото. Снежинките бързо скриват следите от гумите, трупа ли трупа… Горе, на високото, две фигури махат с ръка. Дядо ми с избелялата си куртка, от чиито горен десен джоб се подава вестник, и баба ми с вълнена жилетка, по която също танцуват снежинките.
„Хайде, бе, защо закъснявате? Нали прасето ще колим!“, скастря ни тя още щом си подаваме носовете навън, а аз си мисля – ще поживее още малко горкото прасе.
Мразя да колим прасе за Коледа,
целият този ритуал с точенето на ножове, врялата вода в кофите и всички тия непознати мъже в двора, които ще убият прасето, са ми противни. Вмъквам се бързо в малката кухня, топло е. В печката вече е изпечена баницата с ръчно точени кори от баба ми. Мирише толкова вкусно. Чупим по едно парче със сестра ми и сядаме на леглото, тя тайно си избърсва мазната ръка в мекото одеало. Чува се писък от двора… Взимаме възглавниците и си запушваме ушите. След малко целият двор от бял е станал кървав. Хора се лутат напред-назад. Майка ми и баба ми носят тава с мръвки. Пържат месото с лук, дядо ми слиза до мазето с едно канче за вино. И за туршия, и за два буркана с компот от сливи с индрише. Масата е сложена. „Много ни е вкусно прасето, да е живо и здраво“, казва баба ми и всички избухваме в смях.
До малката елха има оставени подаръци –
торбички с мандарини,
шоколад, орехи, книжка и пет лева. За всеки от внуците. И сега, като беля мандарина, се сещам за онази Коледа на село.
Вечерта опитваме да тръгнем обратно към София. Снегът обаче е затрупал тази възможност. Жигулата няма сили да си проправи път. Оставаме. На другата сутрин снегът е спрял да вали, всичко е бяло, няма следа в двора от прасето. Тръгваме. Две фигури не спират да махат след колата, докато се скрият от поглед. Снегът ги затрупва в далечината… Другата Коледа празнувахме в София. А после пораснахме. Сега много искам да се върнем и да заколим прасето. Но вратата отдавна е заключена, а хората вече ги няма.