Петър Пунчев, радиожурналист, съосновател на първото частно радио в България, Радио FM+, Фейсбук
Едно от най-ценните неща, с които живеем днес в България, е свободата на мнения. И Петър Волгин е едно от лицата на тази свобода.
Добре е, че в кариерата си колегата от БНР се самоограничава в ролята си на радиоводещ, за която определено има данни. Още по-добре е, че не настоява за специална роля в разследващата журналистика.
Защото радиоводещият гради заключенията си
по „случая Христо Грозев“,
при пълно непознаване от негова страна, на фактите около дейността на Хр. Гр. през десетилетията. А това не би било добре за разследващ журналист.
Без да се превръщам в адвокат на Христо, ще дам тук само няколко репера, на основата на които умният читател ще си направи изводи, кой е Christo Grozev и
защо Петър Волгин заема точно тази позиция,
на която станахме свидетели. И защо не един и двама негови български колеги реагират с неприязън и липса на така естествените, за случаи като този, емпатия и професионална солидарност…
Христо е в радио-бизнеса от 1994 година, когато от едно „нищо“ – студентско радио в Благоевград, направи една от най-модерните радиостанции в България.
Това не остана незабелязано и когато Хр. Гр. получи дипломата си за висше образование, той беше привлечен от голяма и богата американска компания да работи за нейните радиостанции в Москва, Санкт Петербург и Сочи.
Именно това са радиостанциите, които според Петьо Волгин, Хр. Гр. е „откривал“ в Русия. Тези радиостанции не бяха обаче негова собственост. Грозев беше просто служител. Доста добре обучаван и платен за времето си.
Очевидно възприеман като
талантлив и енергичен мениджър,
той стигна до поста вицепрезидент (по въпросите на радиобизнеса), на голямата ирландска телекомуникационна компания, с почти космически обороти, която наследи американската.
С петцифрена заплата в евро и вероятно шестцифрени бонуси, човек би могъл да събере пари за инвестиции в бизнеса, в който вече се е доказал.
Възможно е такъв да е и случаят с Хр. Гр. Не съм го питал.
Но трябва да се знае, че основен инвеститор в
провалената сделка за „Пресгрупата“,
спомената от Волгин, изобщо не беше Христо Грозев, а неговият личен приятел Карл Хабсбург.
Христо направи своя удар по-късно, когато на свой риск, на цената на половин апартамент, купи в Холандия радиостанция, която не беше получила лиценз и се смяташе за безполезна папка с документи.
Съвсем в негов стил, той се задълба в холандското право, подготви тезите, с които спечели делото срещу властите и регулаторните органи в Нидерландия и взе много прилична компенсация. С тези средства развъртя един от най-успешните радиопроекти в страната, радиото „100% NL“, нещо като БГ радио, само че в холандски вариант.
После основният дял на това и едно друго радио, беше продаден на холандски медиен гигант.
През 2014, пред очите ми, Хр. Гр. започна прилагането на методиката, която отработи до съвършенство, преди да привлече вниманието на „Белингкет“, където започна като обикновен сътрудник, за да получи след 2-3 години предложението да я оглави.
Тази методика се основава изцяло на публична информация и база данни от телефонните оператори в Русия, придружена от лични разговори „под прикритие“ с интересните лица.
Така той лично разкри поименно членовете на екипажа на БУКа на РФ, свалил
малайзийския Боинг над Украйна
По същия начин, в комбинация с блестящия „актьор“ Навални, освети служители на руските специални служби, подготвили и осъществили атентата срещу опозиционния лидер. Така беше и със Скрипал, и с Гебрев и с много други.
Съвсем очевидно е, че нашенските разследващи журналисти, чиито труд и качества също не бива да бъдат омаловажавани, не са имали и нямат, нито опита, нито възможностите, нито мащабите, нито – естествено –
неповторимата хватка на Грозев
С това, за мен, се обясняват и някои от техните неласкави отзиви в последните часове.
Завистта и недопускането у другите на уникални и превъзхождащи качества, са човешки недостатъци и никой не е застрахован.
Случаят с Волгин, казват, можело да има и друга подплата, ако се съди по другите му изяви.
Няма как да знаем.
Но ако „адашът“ подходи с разума си, ще е добре да изрази солидарност с преследвания (вкл. от смъртна заплаха) свой колега.
Защото, напълно възможно и даже много вероятно е, в обозримо близко бъдеще той самият да има нужда от солидарността на колегията.
