Гопан Благоев, журналист. Фейсбук
Чувствам се длъжен да напиша тези редове с риск да вляза в поредния спор с хора, които са мои приятели или споделяме общи идеи и ценности. Правя го, защото темата за НАЦИОНАЛНИЯ НИ ПРАЗНИК отдавна е и моя кауза – заявявана и отстоявана постоянно.
Обръщам се към онези, с които споделяме принципната позиция, че денят на Сан-Стефанския предварителен договор не трябва да продължава да бъде наш национален празник.
Мнението на защитниците на 3 март не ме интересува
Обръщам се към другите, които искат промяна, защото изборът на точната дата е преди всичко отговорност към бъдещето – каква идея за държавност ще завещаем на нашите деца и внуци, тъй като това е денят, в който държавата чества своята памет, идентичност и достойнство. По тази причина и 3 март не бива да е национален празник. Официален – да, така както е бил в Третото българско царство.
И тъй като НАЦИОНАЛНИЯТ ПРАЗНИК не е носна кърпичка за еднократна употреба, неговото фиксиране не бива да се определя от конюнктурните веяния на настоящето, още по-малко от някакъв пиар. Да, руската агресия в Украйна отвори очите на все повече българи за истината, но и извади наяве заслепението на друга, немалка част наши сънародници.
Опитът на парламентарното мнозинство да внесе промени в Конституцията и да определи нов НАЦИОНАЛЕН ПРАЗНИК крие
риск
– след време той може да стане прецедент, на който да се позове друго конституционно мнозинство, което да направи същото и така до безкрай.
Още преди да нагазя в тресавището на политиката отстоявах и отстоявам, че решения по важни национални или локални каузи трябва да се взимат чрез единствения похват, открит досега от демокрацията – допитване до обществото, т.е. предварителни избори (когато иде реч за изборни длъжности) или референдум (тук моля да не бъда смятам за симпатизант на ИТН или Възраждане). Само чрез аргументирани всенародни допитвания можем да израснем като истинско гражданско общество. Защото няколко милиона глави със сигурност са по-мъдри от 240. Поне по дефиниция е така.
Конкретният казус повелява конституционното мнозинство в парламента да насрочи референдум, който по стечение на обстоятелствата удачно може да бъде проведен едновременно с общинските избори тази есен. Естествено, както всеки референдум, той трябва да бъде предшестван от широка разяснителна кампания, обсъждания с максимално представителство на експерти от различни хуманитарни направления – историци, етнолози, културолози.
И каквото глас народен покаже
Може мнозинството да се произнесе за запазването на 3 март, може да избере друга дата, а може и да реши да нямаме национален празник, а само официални – т.е. дни от националния календар с изравнен статут, както е и в други държави. Въпрос на мотивирана убеденост, а не на манипулации – надявам се. Но независимо от резултата ще имаме основание да застанем с чиста съвест пред следващите поколения, че с вишегласие сме избрали националния си празник.
Лично аз ще агитирам за 16 април (Денят на Конституцията), 6 септември (Денят на Съединението) или 22 септември (Денят на Независимостта). Това са датите, свързани със съвременната българска държава и нейното съграждане. И са резултат от собствено български усилия. А това е особено важно за националното ни самочувствие и достойнство.
24 май има друга аура и нека не я променяме
Той е празник опреди да станем държава, празнували са го българите по цялото балканско землище, че и отвъд него. Забранявали са го новите „освободители“, защото е празник на народностната ни идентичност. И трябва да остане такъв. Напъхаме ли го в рамките на държавността ще го лишим от най-ценното му послание – че Духът не познава граници, а една нация, ако има дълбок корен, може да съществува и в няколко държави.
И накрая ще попитам всички ентусиасти, които предлагате 24 май за НАЦИОНАЛЕН ПРАЗНИК: как ще го честваме като държавен празник, когато най-големият християнски храм в България не носи името на личностите, свързани с тази дата?! Да ви напомня, че преименуването на катедралния патриаршески храм в София от „Св. Ал. Невски“ на „Св. св. Кирил и Методий“ (както се е случило през 1915 г.) не става с конституционни промени. Може да се случи по друг, много категоричен начин. И за да бъде спечелена тази тази битка също е необходима силна обществена подкрепа.
