Любо Канов, психиатър и писател
Колко много ми се ще да идеализирам хората. Да се умилявам, да вярвам в добротата им, в човечността, в доброто, да ги гледам в добрите очи. И колко безутешно да знам какви са всъщност повечето хора. Жестокостта им и тяхната неумолима тъпота. Вероятно и аз съм същият, но не съм имал шансът да се потопя напълно в грухтящото блато
при свинете
И дано никога да не ми се случва.
А междувременно милостта към слабите се превърна в култ към изроденото и перверзното. Прикрити като слаби и нуждаещи се от помощ, негодните за пълноценен живот възседнаха работливите и отговорните и започнаха да отглеждат своята генетика за сметка на онези, които я отлагаха и заживяха върху тяхното чувство за отговорност.
Така Светът се насели с мнозинството на безотговорните, неспособните да мислят и на онези нежелаещи да носят отговорност за собствения си живот. А те умеят да бъдат безотговорни и жестоки, защото са научени, че винаги другите са виновни. Че трябва да има Класова Омраза и че тя е оправдана. Оправдана чрез самооправданието на собствената им мултиплицирана негодност.
И в един ден гръбнакът на Камилата неизбежно ще се счупи. Дали ще сме свидетели на това?
А какво ако?
Например, ако онова което се нарича Свети Дух или духовете на езичниците, които обитават пространството навсякъде около тях, появяват се в сънищата или по време на религиозни шамански церемонии, ако всичко това не е нито материя нито енергия, а нещо трето, за което не се говори в учебниците и в науката обясняваща как е устроена Вселената и човека? Гениалното уравнение, което дава съотношението между маса и енергия, като включва и светлината с нейната скорост, но дали това е истинската картина? Ами ако единствената истинска същност на всички неща е Информацията? Тоест,
Дух, Информация, Разум, Вселена са едно и също?
Ако истинските процеси не са енергии и материи, които ние регистрираме като явления, а чисто и просто безплътни информационни същности, които временно, тоест илюзорно, се появяват и изчезват в нещо, което ние наричаме и изживяваме като битие и съществуване? Може би единственото, което истински съществува и никога не изчезва е Вечната Информация, което е истинското и непреходно Знание или казано по старовремски —Дух? Информацията е Говорът и истинската Същност на нещата, а явленията, които ние описваме и “изживяваме” като реални, са различните инструменти и носители с които си служи Смисълът. По същият начин, оловната печатарска буква отпечатва дадена буква върху хартията, но никога не може истински да каже какво е тази буква всъщност. А тази същност е Информацията, която тя съдържа и тази Информация е единствената причина поради която буквата от олово съществува, а не обратното. Смисълът на буквата може да бъде прикачен към всякакъв носител—
от електрон до слон,
без да се промени — защото всичко в битието може, и е, променлив символ на непреходната същност на нещата, която може да се нарече с думата Информация. Смисъл=Информация=Дух=Същност=Вечност. Загадката на Битието не може да бъде проумявана чрез самото него, защото то е представител на Информацията, но не е самата Информация, чиято цел остава непроницаема за Наблюдател инсталиран от Отсамната страна. Неслучайно, когато един наблюдател се опита да разбере цялата информация заложена в квантов обект, този обект замръзва и се представя в някаква непълнота, защото пълната яснота за него е завинаги недостъпна за подобен наблюдател. Наричат това Неопределеност, а би трябвало да го наричат Недостъпност. И наистина, това се случва на границата където свършва физически определеният битиен свят и където единствен властелин остава неопределимата информационна вероятност.
Делото на моя живот?
В крайна сметка, аз със собствените си сили намалих концентрацията на човешката психопатология в един малък район на света и по-точно в една част на Ню Йорк и Лонг Айлънд, съвсем за малко и в Галвестон, Тексас. За моята родина България, ми е трудно да говоря, защото дори да съм сторил нещо добро в най-добрите си млади години за хората, то е отдавна погребано и забравено. Все пак, България ме осъди в Името на народа, като
Враг на народа
Следователно моите наивни илюзии, че съм помогнал на някой мой сънародник някога, изцяло се изтриват с гъбата върху черната дъска на общият ни живот с народа ми. Всъщност, дори годините от работата ми като лекар и затворник-дърводелец, не се зачита като “трудов стаж”, за който в старините си да получа някой лев обратно.
Е, какво пък толкова… Когато баща ми беше смазан и загина в ужасни мъки в моите ученически години поради задължителна бригада по време на “ленински съботник”, ние получихме общо няколко хиляди лева. Кой ти ги дава? Берекет версим. А и имаше много по-лошо. Така че, благодаря на съдбата, тя все пак беше добра, макар и много сурова с мен. А нима тя е била по-добра с някого?
Ако народите са в състояние да произведат свои лидери в Бог, Цезар, Вожд, както се е случвало неведнъж в историята, заключението може би е следното:
Човечеството произвежда в Бог твърде лесно и лекомислено незначителни, жестоки и престъпни хора.
Пример в наше време беше Сталин,
а сега е династията Ким в Корея.
Въпросът е следният:
Можем ли да се доверим на обожествяващата склонност на човечеството и колективно да хукнем след неговите възможни заблуждения и екзалтации, следвайки поредният лидер? Ние виждаме с очите си до каква истерия един тоталитарен диктатор днес може да доведе народа си, въпреки по-голямата му осведоменост сравнено с древността, например в Корея или Русия.
И оттук, големият въпрос:
Какво ни кара да мислим, че някога, в зародиша на големите световни религии, не е ставало въпрос за подобни харизматични процеси на възбуда в екзалтирани тълпи, жадуващи обещания за избавление от мъката на човешкия живот? За светли бъднини, за справедливост и възмездие, за награда и за надежда, че все пак тази мъка не е напразна, а има проекция в незнайното обещаващо бъдеще?
Хората твърде лековерно приемат човешкото, дори
престъпно насилничество
като божествено и необходимо. Не е ли по-разумно човекът да поверява съдбата си някому с поне малко съмнение и критично колебание в това, което му се представя за истина от последна инстанция?
Мохамед е бил войник. Както впрочем са били и кръстоносците.
А вероятно религиозният фанатизъм е предшествал секуларният тоталитаризъм. И мнозина са тръгвали разярени с мечове и пики на смърт, с неясни за самите тях основания, срещу врагове, които са били единствено привидения на тяхната собствена фантазия
