Продължителността на овациите след прожекции по време на фестивала в Кан се измерва стриктно с хронометър в търсене на обективна оценка за успеха на филма, съобщава Асошиейтед прес.
Никъде другаде продължителността на овациите по време на премиерите на филми не се записва и анализира така внимателно, както в Кан. Дали един филм е спечелил триумфални осемминутни овации на крака?
Или публиката е стояла изправена само четири или пет минути? Как се стигна до това, че такъв малко вероятен показател се разнася по целия свят в рамките на няколко минути след премиерата?
И защо всички стоят прави толкова дълго?
Не се ли уморяват дланите на ръцете от ръкопляскане?
Подобни прояви на ентусиазъм се превърнаха в отличителна черта на Кан, а понякога и в маркетингов трик за филми, които искат да намерят отзвук далеч от булевард „Кроазет“.
Ако Кан, най-големият и престижен филмов фестивал в света, е символ на кинематографичния излишък, то бурните овации на крака могат да изглеждат като най-голямото му престараване. Как пък на никого не му се дохожда до тоалетна?
По-малко разпространено обаче е разбирането за това как показността на Кан оформя и изкривява значението на овациите на крака. Когато зрителите се изправят на крака след края на надписите в гранд-зала „Люмиер“, най-големия кинотеатър в Кан, те не просто стоят и аплодират филма, който току-що са гледали.
Веднага след края на прожекцията специално назначен оператор се втурва в залата и започва да снима режисьора и членовете на актьорския състав, които седят в средата на салона. Видеото се възпроизвежда на живо на екрана, докато камерата – често много търпеливо – поставя в близък план всеки от известните актьори. Аплодисментите са само отчасти за филма – те са и за всяка присъстваща в залата звезда поотделно.
Когато неотдавна в Кан се състоя
премиерата на „Индиана Джоунс и реликвата на съдбата“,
камерата предостави време на Мадс Микелсен, Фийби Уолър-Бридж, Итън Айсидор, Харисън Форд и режисьора Джеймс Манголд, за да се порадват на обожанието в залата. В
крайна сметка обаче професионалните издания, които имаха репортери в киносалона, за да следят времето с хронометър, отчетоха, че овациите са продължили пет минути. Сп. „Варайъти“ обяви, че приемът на филма е бил „хладен“.
Инфлацията вероятно засяга дори аплодисментите. На повечето места по света петминутни овации на крака биха се считали за мечта. В Кан обаче се предполага, че това е прием, хладен като еднодневно еспресо.
Отзивите за „Реликвата на съдбата“ наистина бяха смесени. Но също така е възможно публиката – или звездите на филма – да са се преситили след 142-минутен филм, който беше предшестван от многобройни дитирамби в чест на Форд. На следващия ден видимо развълнуваният Форд нарече преживяването „неописуемо“. „Топлината на това място, чувството за общност, посрещането са невъобразими“, казва Форд и добави: „И това ме кара да се чувствам чудесно“.
До голяма степен продължителността на овациите е свързана с това дали звездите на филма подстрекават публиката в залата или се подчиняват на камерата.
На премиерата на „Убийци на цветната луна“ на Мартин Скорсезе,
след като експанзивният актьорски състав на филма получи своите близки планове, Леонардо ди Каприо и други участници във филма продължиха да ръкопляскат, дори когато по-голямата част от залата беше спряла. След това присъстващите в залата представители на индианското племето осейдж вдъхнаха още живот на аплодисментите с шумни, радостни подвиквания. В крайна сметка деветте минути бяха достатъчни, за да отбележат връх в тазгодишното издание на фестивала. Историческият епос на Скорсезе привлече заглавия, които всеки филм иска да получи в Кан.
Историята обаче помни и по-продължителни аплодисменти. През 2015 г. бляскавият романс от 50-те години на миналия век „Карол“ на Тод Хейнс дебютира в Кан с 10-минутни овации на крака.
Най-дългата овация в Кан принадлежи на „Лабиринтът на фавна“ на Гийермо дел Торо,
който получи 22-минутен поздрав – време, достатъчно за гледане на епизод на „Зайнфелд“ без рекламите. Филмът „Фаренхайт 9/11“ на Майкъл Мур, който през 2004 г. спечели „Златна палма“ в Кан, беше аплодиран в продължение на 20 минути. През 2012 г. филмът на Джеф Никълс „Мъд“ е аплодиран 18 минути.
Овациите, които чупят хронометъра, не винаги означават качество. „Вестникарчето“ на Лий Даниълс не се смята точно за съвременна класика, но през 2012 г. успя да получи 15-минутна овация.
Кан отдавна е известен с пристрастните си реакции. Някои изключително уважавани филми, като „Апокалипсис сега“ на Франсис Форд Копола, беше освиркан на фестивала. По-вероятно е обаче освиркванията да се чуят на прожекциите за пресата, отколкото на гала премиерите с официални облекла. На тях бурните аплодисменти са повече или по-малко въпрос на етикет.
На тазгодишния фестивал филмите с най-много звезди се приеха добре. „Май, декември“ на Тод Хейнс с Натали Портман и Джулиан Мур почти съвпадна с реакцията на неговия „Карол“ преди седем години с осемминутни овации. Историческата драма на Карим Айнуз „Подстрекателка“ с Алисия Викандер и Джуд Лоу в главните роли получи същите по продължителност овации. Викандер нарече високодецибелния рев на публиката „разтърсващо, незабравимо преживяване“. „Даже малко ме побиха тръпки“, добави актрисата.
