Идилко Отова, Фейсбук
Истанбул. Леко ръми. Качвам се в автобус на градския транспорт.
Апаратът не приема кредитната ми карта. Не може кеш. Младеж се протяга и плаща с неговота. Опитите ми да му дам пари са категорично отхвърлени с усмивка.
Вътре – млади, стари, жени със забрадки, такива като от корица на модно списание, хора, всякакви.
Следваща спирка. Качва се възрастна жена, отстъпват и място. Не вижда. Ескортирана е от други, прилежно настанена. Мъж с бебешка количка. Поне трима се втурват да помогнат в качването. Бебето е настанено в центъра на кръг от всеобщо внимание. Някой не стига да си маркира картата. Организираме жива верига, по която се предава и връща.
Турското общество може да страда от много разломи. От мъничкия микрокосмос на един автобус обаче лъха на солидарност и опазена базисна човещина.
Както казваше една моя преподавателка по социология – никога не слизайте от метрото (парижкото визираше, но все там).
