На 6 септември празнуваме Съединението на България, най-българската дата.
Това е предпоследната стъпката към окончателното Освобождение и Независимост на България.
Честито, българи!
След Берлинския конгрес от 1878 г. България е разделена на автономното Княжество България и Източна Румелия (и двете в пределите на Османската империя).
През 1880 г. е създаден Българският таен централен революционен комитет (БТРЦК), наричан тогава простичко Тайния комитет за обединението на двете Българии, чиято основна задача е да канализира всенародния порив за обединението на Княжеството с Източна Румелия. За да се координира работата, се учредяват и комитетите „Съединение“.
От 1883 до 1885 г. 3ахари Стоянов живее в Пловдив, тогавашната столица на Източна Румелия. Той е един от основните двигатели на Съединението, председател е на Тайния комитет за обединението на двете Българии , като полага внимателно идейните основи на този велик акт.
Захари Стоянов описва историческото събитие в статия във в. „Самозащита”, бр. 1 от 28 септември 1885 г. под заглавие
„Кой зароби, пашата в Пловдивския конак”?
Поместваме я по изданието: З. Стоянов. „Съчинения”. Т. З. Публицистика. Под редакцията на Георги Боршуков. С., 1966, с. 415—420.
„Русите и техните в България офицери” — казват австрийските вестници. „Това заробване е било решено от тримата императори в Кремзер” — тълкуват някои френски и английски вестници. „Нито едното, нито другото — отговарят злобно и свирепо нашите побратими гърци. Агентите на панславизма направиха това” — заключават те.
„Не, не! — се обажда от старата Москва оглупял старец
и лъжлив славянофил, именуем Катков. — Съединението го извърши княз Александър и неговият радикал министър Каравелов, напук и на инат на Русия.”
Всички тия предположения са ред безмислици — отговаряме ние, защото виждате иглата в купата, а самата купа не съзирате, или пък тъй ви иде на гайдата. Не е ли било възможно аджеба, че в това дело да са имали някакво участие и ония един милион същества, които плащат данък, в името на които се кълнат и монарси, и кральове, и князове, и патриарси, на които гласът е уж глас божий? Защо ги игнорирате? Или те ви са потребни само тогава, когато плачат над чуждите гробове, когато си турят сами хомота, когато викат ура и когато ги бият?
Не помните ли, че
същите тия тракийци, тъкмо преди девет години, запалиха своите села,
направиха черешови топове, издигнаха байраци в същия Пловдив и заявиха своето съществуване?
Кой ги научи тогава, когато помежду им нямаше ни князове, ни консули, ни министри, нито пък дипломати и политици? И сега, и в бъдеще, и пред историята, ние, обявяваме на всеуслишанне, че превратът_в Пловдив и в провинцията, на 6-и того, събарянето на бившето правителство и заробването на последния паша е извършено чисто и просто, с искрени подбуждения, от самото население, от българския народ, от истинските съединисти, ако щете. Не другиму, а на пишущия тия редове предлежи да направи тия разяснения, защото е бил председател на Тайния комитет за обединението на двете Българии. Тоя комитет, който се състави на 25 юли 1885 г. в с. Дермендере, ръководеше наступающата борба.
В него участвуваха:
Д. Ризов, капитан Паница, Ив. П. Андонов и Ив. Стоянович. По-главните деятели и хора на комитета бяха: д-р Странски, майорите Николаев, Филов, Райчо Николов, Муткуров, капитан Соколов, К. Калчев, поручик Стефов, П. Зографски, Панайот войвода, Чардафон велики, поп Ангел, бай Иван Арабаджията, А. Мумджиев, Киров, Маврото, А. П. Иванов, Манол Георгиев, Стою Пъдарина, Д. Куртев, Ил. Куртев, Отон Иванов, Кръстев, Бакалов, Шилев, Т. Пеев, Гарванов, Ляпчев, Т. Гатев, С. Турчев, Хр. Дюкмеджиев, Спиро Костов, Петър Ихтиманлията, П. Берберов, котленският кмет и градските съветници, Бакалов, Влахов, и други много, имената на които не мога да си припомня сега.
Централният комитет беше нещо самозвано
Пази боже, ако някой си изкриви устата да каже, че той подбуди народа, той запали огъня, заедно със своите вестници. Това е идиотизъм. Централният комитет имаше само тая длъжност и цел: да сгрупира развълнуваните само по себе си духове в едно цяло, за да се предварят всякакви преждевременни и усамотени вълнения, както това стана в Чирпан, Голямо Конаре и Панагюрище; и, второ, да скрои плана, по кой начин да се грабне пашата и неговото централно правителство.
Говорят мнозина, особено в Европа, както казахме вече, че немислимо и невъзможно е, щото актът от 6 септември да е бил извършен самостоятелно. Ние дадохме по-горе имената от състава на Централния комитет. Питаме сега: кой от дипломатите, да оставим европейските, но и нашите, би се доверил на подобни лица, които за всекиго от висшата политика не са друго нищо, освен авантюристи? Освен това, Централният комитет не е да не знаеше, че щом допуснеш в делата си от висшата, било политика, било дипломация, бомбардировката „не му е времето“, щеше да почне.
Опредлен ден за подигане революцията беше назначено разстоянието от 15—20 септмври. Нашите по-главни агенти бяха по провинцията на 2-о, 3-о, 4-о, па даже и 5-о число. Никъде приготовленията не бяха зели още остра форма.
Панагюрище измени плана ни
На 2 септември двама с П. Зографски заминахме от Пловдив за село Сестримо, гдето трябваше да се срещнем с един от първите деятели в Ихтиман Сестримски. Вечеряхме вече в Пазарджик, когато един телеграфист (дал господ верни хора) със запенени уста отвори вратата. „Бунт в Панагюрище!” — извика той. Представете си, в Панагюрище ние нямахме, не само комитет, по ни едно свое лице. А тоя поразителен факт, да избухне оттам въстанието, говори най-убедително, че не агитатори и централни комитети, но само населението щеше да тръгне рано или късно против ковашките представители Друг въпрос дали щеше да има тогава такава победа.
Инициаторите на панагюрската демонстрация са трима ученици:
Събко Милков, Тодор Киров и Андон Орешков
Те излязват по пладне сред Панагюрище, побиват знамената, почват да гърмят и да викат: Долу Румелия! Арестували ги, но камбаните почнали да удрят и народът заобиколил конака, като освободил и затворените.
Нямаше вече що да се чака.
Комитетът реши да се въстане на 5-и през нощта
Правителството сети вече и почна да взима мерки, но и хайманите му заплащаха със същата монета. На 4-и, когато т. пазарджишкият заместник-префект ни четеше в канцеларията си заповедта, че трябва да ни изпрати в София, без да мннуваме през Ихтиман, хайманите бяха изместили жандармите от салона на префектурата и чакаха за резултат. Без никакво позволение, двама души опълченци, Мумджиев и Маврото, блъснаха врата и влязоха в канцеларията. „Казайте скоро, има ли нещо да ви мъчат” — извика Маврото, и похвана своя револвер — 300 души въоръжени момчета чакат заповед”. Префектът бе толкова благоразумен, щото сгъна заповедта и ни освободи.
На 5 септември куриери и апостоли бяха вече из областта.
В Чирпан отиде сам капитан Паница,
който провъзгласи съединението. В с. Конуш свещеник Ангел и учителят Кръстев така също бяха побили знамето. В Старо Ново село отиде е 30 души Спиро Костов, за да завземе управлението. А з Голямо Конаре буйствуваше Чардафон велики. Той имаше вече роб пловдивския префект, заедно с жандармите му. Планът бе, че населението от всичките тия въстанали градове и села трябваше да се намери на 5-и срещу 6-и, часа на 12 през нощта, около Пловдив. От махалата Мараш щяха да излязат 50 души, които, като изгърмят по един път, ще тръгнат към конака. В същото време ще потеглят за града и другите гости, дошли отвън. Стефанович, черногорски офицер, е 10 души свои соколи щеше да прескочи в пашовската градина за всеки случай. А войската в лагера щеше да потегли да пази конака. Срещата и по улиците е въстаниците щеше да реши въпроса: дали тя ще остане вярна на пашата, или на народа е българския лъв на чело.
В превземането на конака ние предполагахме 150 души жертва
Правителството даваше вече душа, но пак поритваше сегиз- тогиз. Въобразяваха си неговите главни администратори, че ей така, партизанска работа, няколко хаймани искат да компрометират особата на Негово Превъзходителство главния управител. Но вестниците, като напишат по една уводна статия, ще съборят всичко. През фаталната нощ, пазенето на Пловдив беше, поверено най-главно на жандармите и на тайната полиция, начело с Тодоров, Свирачов и изследователя Лютов. Часа от 8—12 ние имахме вече около 30 души арестувани момчета, повечето куриери за в града. Прокламацията, която излизаше от печат часа в 10, запасва я един от работниците на около кръста си и тръгва да я донесе, гдето му бе казано. Щом се подава на улицата, двама жандарми го грабват и хайде в Генджаа заедно с прокламациите. Друг един работник с чувал изнесъл същата прокламация. И него в Генджаа, заедно с чувала. Часа по 12 поручик Стефов отиде в Мараша да поведе приготвените момчета. Около къщата на Гатев, гдето той щеше да ги търси, намира налегали в тревата 30 души жандарми, с голи сабли, начело с един шпионин, които малко оставало да го арестуват. Вика Стефов, гърми с револвера си пее, но нищо. Марашчаии били в това време на край града, близо до е. Мичкюр.
Часът удари 12 — уреченото време,
— стана два — всичко спокойно, конакът продължава да царува, гласът на Тодорова се чува по улиците: „Ще обеся утре мнозина!” Общо отчаяние в главната квартира, която беше в дома на Хр. Дюкмеджиев, в стаята на жандармерийския командир кап. Соколов. Часа на 3 тоя последният и пор. Стефов тръгнаха за Каршияка с писмо до нашите там приятели. Мястото, което ни вдъхваше още кураж, бе военният лагер. Славният Араби не преставаше да изпраща куриери и пита: „Какво се маете още?” Дордето кап. Соколов и пор. Стефов отиват до моста, на десетина места ги посрещали жандарми.
В същото това време великият Чардафон и бай Иван Арабаджията, начело на 700 души въстаници пълзели към Пловдив no конарския път. А пък в същата тая минута поручик Никушов, начело на 20 души конница, минал по моста и се отправил по голямоконарския път. Той отивал с прокурора Савова и изследователя Шиваров в Голямо Конаре да освободят префекта, да арестуват и въдворят тишината, да подигат кредита на конака.
Дал честно слово поручик Никушов
на пор. Стефов, тайно, разбира се, че,той е най-напред българин, а тогава вече поручик. Нашият поклон на пор. Никушов! Той изпълни словото си.
На един верст и половина от Пловдив, Чардафон стоял на почивка с четата, всичката разположена в цеп. Никушов с конницата наближава цепта. Всички готови да стрелят. За щастие, първата стража преварила кръвта по неопитност. Наместо да извести, че иде конница, той изгърмял и другите го последвали. Конницата фръкнала. Пушки, калпаци, седла и пр. послали пътя към Пловдив. Г-н прокурорът още не може да си обясни: защо да гърмят върху него и върху конвоя м у, когато той бил длъжностно лице? Нека се разправя е Чардафона по тоя въпрос, отговаряме ние.
Четата на Чардафон, споразумена тая именно минута е военния лагер, настъпва към града и гърми на въздуха. В същото време потегля и войската към конака, като изгърмява в платон, близо до салханите.
Генерал Дригалски излязва да вземе командата, но поручик Стефов се изпречва напреде му, гръмва е револвера си в краката на коня му и
съобщава му, че той е арестуван
Войската и четата на Чардафон се сгрупира около конака, всички се прегръщат и целуват, „У р а” и „Долу Румелия!” ехтеше навсякъде, шпионите бягат като пребити кучета, но като виждат, че с тяхната скотска физиономия никой не иска да се занимава, удрят и те шапки от земята и викат долу на тогова, за когото са работили преди минута …
Величествени бяха в тая минута майорите Николаев, Филов и Муткуров. С първо явление, аз чух техните гласове, та затова може би да са ме очаровали. Възседнали на коне, с голи сабли, те обикаляха градината и викаха: „Долу шарлатаните”, „Да живее съединението и българският княз Александър!” „Хеле пък Араби паша (Николаев). Аз вярвам, че от 1878 г. тук той бе почувствувал, че е военно лице. А в двора на конака нямаше още войска. Всички комисари, начело с Николай Филипович, стояха на конашките стълби, пожълтели и позеленели сиромасите, като че да бяха смъртници. А где бе челеби Петраки Аврадалията? Кому, а не нему трябваше да бъде тука? Кой бе изпитал най-сладкия конашки нектар, та не той? Богу да отговаря.
Какво е владеяло в конака тая минута, всеки може да си въобрази. Ординарци, жандарми, слуги и пр. подаваха своите главици из тъмния коридор и пак се връщаха назад.
„Скоро пашата!” — викаше навалицата
Г-н Александриди се подаде, иска да каже нещо, езикът се не покорява — потъва и той из вътрешността на пашовските покои. Най-после, наша скромност, макар и да не беше представляван и препоръчан друг път на Негово Превъзходителство, има дебелите очи да се изкачи по стълбите. Негово Превъзходителство стоеше сред стаята си, като статуя и по риза. Както и да е, отрекомандувахме му се. Другарят ми Ив. Андонов, казва, че го видял да си облича панталоните наместо палто. Почтената му фамилия чупеше ръце из стаята и се молеше да го не пипаме. Ние се заклехме напреде им тържествено, че един косъм няма да падне от главата му.
— „И аз съм българин” — каза Н. Високо Превъзходителство. Той бе доволно спокоен, когато чу да го уверяваме, че нищо нямаме против неговата личност. На из лизане, г-н Александриди се притече и вмъкна нещо в джоба на дяда си. Ние помислихме, че е револвер, а то било вещ твърде невинна: едно алено азизие. Той мислел, че ще го провождаме за Цариград, та затова му тирил феса — да се намира „Табакерката, табакерката!” — викаше навън навалицата. Но кому идеше тая минута на ума за табакерата? Пленникът се предаде на Чардафон велики, който го отведе в Конаре с всичките благородства на кавалеризъм.
Комитетът имаше още с време своя състав на Временното правителство, който се състоеше от П. Р. Славейков, д-р Чомаков, И. Стоков, майорите К. Паница, Д. Ризов и З. Стоянов, Но тъй като тия лица отсъствуваха повечето от града, а тишината можеше да пострада, то долуподписаният свика за такива други.
Има още много картинки и пасажи от акта на 6 септември, но това остава за по-после.
