Цвета Димитрова, журналист , Фейсбук
Преди много години гледах документална поредица за султанките и харемите в Османската империя. Бях изумена от нивата на жестокост, на които са способни жените спрямо други жени. Откакто има социални медии наблюдавам с все по-голяма убеденост, че това е феномен, който не е характерен само за специфичния затворен социум, култура или историческа епоха.
Чувствала съм се като с „изкаран въздух“ от някои коментари или постове, на които съм попадала по сакрални теми, каквито са насилието върху жени или пък имането или нямането на деца. Днес в един салон мимоходом чух само една реплика
„Тя беше дъното на хранителната верига
Дебеличка, работеше в мазе, нищо не й се случваше, а сега си е повярвала, че е голямата работа…“ За момент ми стана смешно, а после пак страшно.
Чудя се как така най-голямата помощ и подкрепа жените могат да получат от други жени и в същото време пак от жени могат да получат най-безмилостните и жестоки удари – и открити, и скрити.
Вътрешното ми убеждение е, че жестокостта винаги е провокирана от рани и някаква форма на
лична болка,
която получава такава уродлива проява навън. Страданието, особено когато е системно и дълго, може да е ужасяващ абразив за човешката душа. Затова имам сериозни съмнения, че то създава „светци“, но все пак винаги имаме избор как да го отработим – дали ще развием емпатия и по-висока чувствителност за чуждата болка или ще оставим да ни обезчувстви напълно и превърне в чудовища.