Лияна Панделиева, журналист. Фейсбук
Какво бих разказала на нищожествата от БФС, които днес не са дори бледа сянка на онези прекрасни млади мъже, които ни караха да крещим до премала пред телевизорите през 1994 година.
Дъщеря ми, тогава на 2 годинки и няколко месеца, се разболя от зимен грип. Вдигна температура над 40 градуса, телцето й изгаряше. Вече втори антипиретик не действаше, прозорецът в стаята беше широко отворен, в стаята беше студено, а тя бълнуваше, ръкомахаше. Вдигнах я на ръце и в този миг сякаш някой я инжектира с ентусиазъм и тя се развика с пълно гърло: „Стоичков! Стоичков към влатата! Стоичков! Стоичков! И гоооооол!“
Колкото и драматична да беше ситуацията, избухнах в гръмък смях.
Тя си беше още бебе, но в мъничката й главичка това бяха имена, които сме викали всички, които е чувала от надутия до край ТВ екран. Когато го видя наживо няколко години по-късно само отвори уста: Ах, Сто-ич-ков!
Време е някогашните герои и днешна пасмина в БФС да си тръгнат и никога вече да не изричат и дума на тема футбол. Това е може би е последният шанс да останат с добро, защото както и да го гледаме – последният ни голям футболен успех е от миналия век и е част от историята, която днес все по-малко има смисъл.
Добрата новина е, че днес се гордеем с успехи на шах, а там вече се иска акъл!
